— Да слуша мислите на някакъв си кухотел — каза Коля. Той не искаше да се предава.
— Правилно. И аз подозирам, че кухотелът е мислещ. Още повече, че той сега цъфти и могат да се появят нови емоции. Щях да се радвам, ако главата ти работеше макар и пет пъти по-слабо от тази на Алиса.
— Благодаря за комплимента — отвърна Коля.
Разбира се, след тези думи той промени отношението си към Алиса. Дори у него се породи чувство за отмъщение: нека онези простаци й задигнат миелефона. Да видим тогава какво ще прави, като е толкова способна.
— Добре — каза Електрон Степанович. — Трябва да вървя. Приятно ми беше да се запознаем. Може би пак ще се срещнем.
По тона му се разбираше, че той вече съжалява за запознанството. Голяма работа, помисли си Коля.
— Ти няма ли да тръгваш? — попита Електрон.
— Не, ще остана още малко.
— Ако нещо ти потрябва, винаги ще ме намериш тук.
— Благодаря. Ще го имам предвид.
Коля остана на меката като диван пейка. Слънцето вече се скриваше зад дърветата, по небето пълзяха оцветени от близкия залез облаци. Трябва да изчака, докато Електрон си отиде в къщи. Не му се искаше пак да го среща. Още повече, че Електрон вече го подозира, а ако се срещнат, може и да се досети — тогава не се знае кога Коля ще се върне в къщи. А вече му се искаше да си отиде. Беше се изморил — не толкова краката, колкото главата. Спомни си, че днес по телевизията има забавно предаване „Тринадесетте стола“ и си помисли, че не би било лошо, ако успее да се върне за него. Разбира се, трябва да вземе и още нещо за спомен, защото сувенирите му са малко, но наблизо нямаше нищо подходящо. Дори картички не продаваха. Жалко, че сутринта не си купи вестник. Ех, ако го покажеше на момчетата! Но тогава той още не мислеше, че този ден така бързо ще свърши.
Коля извади джобното си ножче — то беше хубаво ножче, даде му го Фима Корольов срещу две серии марки от Бурунди — и реши да остави спомен след себе си. Седалката на пейката беше мека, по нея нищо не можеше да се изреже, но облегалката приличаше на дървена. По алеята нямаше никой, посетителите на Космозо се бяха разотишли. По широката пътечка зад бамбуковите храсти мина количка, натоварена с тенджери, гърнета и термоси. Вероятно започваха да хранят животните. Да не вземат пак да сбъркат на кого какво да дадат. Ех, да имаше една чиния супа. Общо взето, той не обичаше супа, кой я обича? Тя се яде само по настояване на родителите. Но ако цял ден си бил само на сладолед, гевреци и лимонада, ще ти се прииска и супа.
Той се извърна и започна да изписва по облегалката на пейката визитната си картичка. Неведнъж си беше патил заради тази си страст. Един път, когато изряза инициалите си на чина, извикаха баща му в училище. Но нали не бива да изчезнеш, без да оставиш някаква следа. След сто години ще трябва непременно да надникне тук и да види собственото си творчество.
Облегалката на пейката се оказа мека и се режеше лесно. Сигурно не беше дърво, а някаква пластмаса, която приличаше на дърво.
Никой не му пречеше. По едно време покрай него мина някакво семейство, но той прикри ножчето с длан и се престори, че разглежда храстите. Коля изряза на облегалката с големи печатни букви:
От ясно по-ясно, а никой няма да се досети. Ще го търсят в тяхното 26-то училище. Електрон сигурно вече си бе отишъл. Време е и той да си върви. Нали ще трябва да флипа през половината град, а в осем часа започва предаването „Тринадесетте стола“.
Той прибра ножчето в джоба си и тръгна към изхода. Мина през поляната, на която дремеха склисите — крави като крави, — и зави на главната алея, водеща към изхода. Бързаше, но се озърташе и си мислеше, че ако вади Електрон, веднага ще се шмугне в храстите. Само да не е в тези, които обичат сладолед. Коля стигна изкуственото езеро и видя, че динозавърът Бронтя е излязъл от водата и е опрял предните си лапи на брега. Ето я и Алиса. Тя бе закачила черната си чанта на оградата на езерото, прескочила оградата и се бе оказала на брега. Бронтя като дресиран слон подгъна предните си лапи, за да може Алиса по-лесно да го възседне. Коля чак се втрещи от учудване. Бива си я!
Алиса вече яздеше динозавъра и той, като влезе внимателно във водата, за не да изпръска приятелката си, заплува из езерото, а патиците-преметачи, розовите гъски, птиците с бодли като на таралежи и другите странни създания, за да му сторят път, се разпръснаха на различни страни като лодки пред пътнически параход.