Беше обмислил всичко и смяташе да тръгва. Изведнъж видя, че от автобуса слиза дебелият. Розовата му плешивина блестеше на лъчите на залязващото слънце като балон. Дебелият се оглеждаше. Коля замря зад клена.
Не, дебелият няма да го види, реши Коля, но в този момент оня се приближи до жената, която Коля едва не събори, когато слизаше от автобуса. Жената стоеше на автобусната спирка и чакаше да долети флип — мехур.
Дебелият вежливо я поздрави и я попита нещо… Коля не чуваше думите, но не беше трудно да се досети, че я питаше дали тук ей сега не е претичало едно момче. И той с ужас видя, че жената кимна с глава и показа как Коля прелетял край нея, после посочи с ръка към булеварда и му се стори, че нейният пръст сякаш го прободе. Той се сви зад дървото. Какво да прави?
Видя как дебелият извади от джоба си нещо черно, сигурно радиостанция. Вика приятеля си. Не бива да губи нито секунда.
И Коля хукна да бяга.
Глава XV
Бегом към машината на времето
Ако беше размислил както трябва, Коля не би побягнал. От спирката пиратите не го виждаха, но веднага щом хукна, дебелият забеляза, че храстите се размърдаха и разлюляха, и без да дочака съучастника си, се спусна след Коля. Да, на къси разстояния момчето можеше да надбяга който и да е пират, защото те не са спортували и са си позволявали по-охолен живот. Но ако трябваше да бяга по-дълго време, пиратите бяха по-силни от него. Те отдавна бяха сменили старите си сърца с механически, още повече, че нямаха нужда от сърдечност, а с електронни сърца с автоматични батерии смятаха да живеят до хиляда години.
Когато Коля пробяга по алеята стотина метра и се обърна, видя, че дебелият излиза от храстите. Разбра, че до училищната биологична станция няма да може да стигне, сви от пътечката, прескочи през храстите и с два скока се намери на улицата. Реши да се скрие в сградата, на чийто строеж бе работил сутринта. Строителите ги нямаше. За съжаление бяха си отишли. Дали нарочно, дали по недоглеждане на строителите входът беше обрасъл с корали, а прозорците бяха много високо, за да се вмъкне през тях. Пък и страшно бе: ако крадците го забележат, ще се окаже в клопка. Напреко се спусна към булеварда и се понесе към биологичната станция. Дано да стигне до момчетата! Пред тях бандитите няма да посмеят да го нападнат. А ако се осмелят, Джавад и Аркаша ще спасят миелефона.
Коля изскочи на площадката, претича покрай лехите с цветята и полянката, където сутринта го бяха нахранили с растителни гевреци, но и там нямаше никого. В басейна спокойно плуваха делфини и един от тях, като го видя, подскочи във водата, сякаш се зарадва на стар познат.
— Къде е Джавад? — викна Коля, без да престава да тича.
Разбира се, делфинът нищо не отговори. От дървото тупна маймуна и заподскача на земята до него.
Нямаше нито един биолог. Нито една жива душа. Всички си бяха отишли. Коля чу далечно тежко диша не.
— Стой! — чу се вик.
Бяха го забелязали!
Той сви от пътечката и се спусна към лабораторията. Но кораловата къщичка беше заключена.
Даже нямаше къде да остави миелефона, за да не го видят бандитите.
И той самият нямаше къде да се скрие.
Оставаше му един път — по „Сивцев Вражек“ към Института на времето.
Коля летеше по улицата и криволичеше като заек. Някъде беше чел, че ако тичаш така, е по-трудно да те застрелят.
До пейката, на която беше седял с дядо Павел, Коля спря. Беше разбрал, че не може да направи нито крачка повече. Наблизо прелетя мехур. В него имаше някой. Коля отчаяно замаха с ръка, но човекът в мехура не го разбра. Ток му махаше в отговор и полетя нататък.
Момчето отново чу проклетото пъшкане. Дебелият свиваше в Сивцев Вражек. Наложи се пек да тича. Коля чакаше да му мине кризата, но тя не минаваше.
Ето го и Института на времето. Все такъв спокоен, грамаден и величествен, както и сутринта. И все така пуст. Пристигна в бъдещето в празник, когато по-голямата част от московчаните бяха отишли на Лунния фестивал или на юг към морето, да си починат и пекат.
Както се беше засилил, Коля се удари в прозрачната степа — входа на института. Но стената не се отвори, както сутринта, когато бе излязъл. В института не могат да влизат външни лица, защото към времето трябва да се подхожда внимателно. Само онези, които специално изучават това, се допускат в сградата.