Нищо нямаше — ни горе, ни долу, ни въздух, ни жега, ни студ. Само прохладния метал на дръжката, за която се държеше Коля.
Колко продължи това, той не знаеше. Сигурно малко, а може би два часа. Дори не се изплаши, нито закрещя, защото страхът и викът са нещо неразбираемо, а как можеш да се изплашиш от нищото.
Изведнъж всичко свърши. Остана само бръмченето. Коля почака още малко, докато дойде на себе си, а след това се осмели и поотвори едното си око.
Веднага видя екрана и на него зелен надпис:
„Прехвърлянето завършено. Междинна спирка.“
Отдъхна си и се закле никога повече да не се навира там, където не го викат.
Сега знаеше какво да прави. Изключи превключвателя „Старт“, след това превъртя наляво превключвателя „Вкл.-Изкл.“. Веднага стана много тихо.
„Можеше да бъде и по-зле — помисли си Коля докато отваряше вратата на кабината. — Изобщо държах се като юнак и не се изплаших много. Жалко, че не бива на никого да разкажа.“
Излезе от кабината и спря, защото в стаята неща се беше променило. Или очите го лъжеха. Първо, вратата на гардероба беше затворена, макар че Коля не я беше пипал. Е, това не е най-страшното — вратата би могла сама да се затвори, когато кабината трепереше като подплашен заек. Но някъде бяха изчезнали походните легла, а стените на стаята, които допреди малко бяха облепени със зелени тапети, се оказаха съвсем бели, боядисани. Коля дори разтърка очи. Не помогна.
Тогава реши да не мисли за това. Когато абсолютно нищо не разбираш, по-добре е да не мислиш. Това правило Коля спазваше, когато го изпитваха на дъската и той не можеше да реши задачата или не знаеше през коя година е била открита Америка. Тогава гледаше през прозореца и не мислеше за задачата или за Америка. Все едно двойката няма да ти се размине. Ако, разбира се, някоя добра душа не ти подскаже.
Така и сега Коля престана да мисли, напипа в джоба си ключа от апартамента и тръгна към изхода.
В голямата стая цареше безпорядък. Фрегатата беше изчезнала. Добре би било, ако само тя беше изчезнала. Но беше изчезнала и масата, на която стоеше тя, беше изчезнал диванът със смачканите чаршафи и одеялото, телефонът, револверът от стената — изобщо всичко беше изчезнало. Стаята беше същата, но докато Коля бе стоял в кабината, някой беше белосал стените, а вместо предметите беше натъпкал стаята с прибори.
Какво може да си помисли човек при подобна ситуация?
И Коля, като умен човек, веднага се сети. Скоро беше чел разказа на американския писател Уошингтън Ървинг. За някакъв човек — Рип Ван Уинкъл, който отишъл в планината и заспал. Върнал се в селото си, върви по улицата, но никой не го познава. Пипнал се по лицето, а брадата му до пояса. Така се досетил, че е спал без прекъсване двадесет години.
При тази мисъл Коля се хвана за брадичката и даже се учуди, че не му е порасла брада. А докато си пипаше брадичката, се разстрои заради родителите си, които преди двадесет години са се върнали от разходката с катера и са намерили на масата кефира, а сина им никъде го няма. Обаждали са се по телефона във всички болници, идвала е милиция с куче, но всичко напразно. Дванадесетгодишният Коля е изчезнал безследно. И ето сега той ще излезе на стълбището, ще почука на вратата, ще му отворят старата му майка и старият му печален баща и ще го попитат: „Кого търсите, момко?“ А Коля ще каже: „Търся сина ви“. Те ще отговорят: „Ние отдавна нямаме син, защото нашият Николай преди двадесет години безследно изчезна“.
С такива тъжни мисли Коля прекоси стаята. Той очакваше, че и коридорът се бе изменил за двадесет години. Но никога не би могъл да предположи, че промяната ще е толкова голяма.
Нямаше коридор. Имаше стая, десет пъти по-голяма от предишната, висока колкото два етажа, също оборудвана с апаратура и неизвестно как, осветена.
Залата заемаше не само бившия коридор, но и стълбищната площадка и дори апартамента, в който бе живял Коля. Този удар беше по-силен от предишните.
Коля искаше да изтича обратно в кабината и да натиска бутоните — може би изведнъж халюцинацията ще изчезне, — но в този момент му хрумна друга мисъл.
Какво пишеше под бутона? „Междинна спирка“, „Крайна спирка“. А какво значи това? Гари, спирки… Значи кабината е нов вид бързоходен двигател и Коля просто се е озовал на друго място, в друг град… а може би в Индия? И, разбира се, това не е същата стая, а друга, подобна на нея.
Щом се сети за това, Коля реши да не бърза за кабината. Все ще успее. Не бива да се отказва от възможността да хвърли поглед на Индия или Самарканд.
Бързо намери вратата. Тя беше със същия цвят като стената и се разпознаваше само по едва видимата цепнатинка. В ъгъла на вратата Коля откри бяло копче. Натисна го и тя се плъзна встрани. Намери се в дълъг и широк коридор без прозорци. Може би и той имаше врати, но отдалече те не се сливаха със стената.