— Как позна?
— Исках да учиш в 26-о училище. Все пак трябва да ми провърви.
— Няма нищо чудно, че съм от 26-о. И училището ми е близко. И болницата е районна. Чудно би бяло, ако учех в Соколники. За какво ти е потрябвало нашето училище?
— Училището не ми трябва. Трябва ми Коля от твоя клас. Как е фамилното му име? Къде живее?
— Кой Коля? Ние имаме трима: Сулима, Садовски и Наумов.
— Как така трима? Мислех, че е един. Така става много сложно.
— Кое става сложно? Ти не си човек, а истинска загадка! И не ти вярвам, че си загубила паметта си. Преструваш се, а защо — не разбирам.
— Трябва да намеря Коля, който учи в шести „В“ клас. Просто истината е толкова невероятна, че няма да ми повярваш.
— Ще повярвам.
— Всичко ще ти разкажа. Само не ме препирай. Но ми помогни да намеря Коля.
— Как да ти помогна? Нали не знаеш фамилното му име. Ако искаш нещо от него, ела в училище и сама го попитай.
— Никога не съм го виждала.
— Господи! Тогава попитай и тримата.
— Ами ако не отговори? И сигурно няма да отговори.
Вратата се отвори и влезе Юлкината майка Наташа, която почти всеки ден идваше след работа. Трябваше да прекъснат разговора. Юлия чак се огорчи, че майка й дойде точно сега.
Наташа донесе букет цветя, нови списания, писмо за Юлка от училище, от съучениците й, а за Алиса — цял куп вестници и кутия шоколадови бонбони. Юлка още не биваше да яде бонбони.
— Само че недей да четеш много, забранено ти е — каза Наташа. — Все пак имаш сътресение на мозъка, не е шега работа.
— Аз не се шегувам — отговори Алиса. — Много благодаря.
— Отбих се в павилиона — каза Наташа — и купих от провинциалните вестници. Знаеш ли, помислих си, че щом не си живяла в Москва и изведнъж видиш вашия вестник, ще си спомниш…
— Не — отвърна Алиса, — няма да го видя. Той е съвсем друг.
— Какъв? — учуди се Наташа.
— Не помня.
Когато Наташа си отиде и донесоха вечерята, Алиса каза:
— Майка ти е много млада и красива.
— Знам — отговори Юлка. — Не си ти единствената, която мисли така. А твоята майка стара ли е?
— Не — каза Алиса. — Не мога да си представя как ще я излъжа, просто не мога да си представя. Изобщо не обичам лъжата…
— Че кой я обича? — удиви се Юлка. — Но понякога се налага. За да не ги огорчаваме. Нали родителите ужасно се огорчават заради нас.
Вече се стъмни, навести ги Алик Борисович, каза им довиждане, но за киното нищо не спомена. После надникна Шурочка и тя си взе довиждане и рече:
— Удивително нещо! Така се радвам, момичета, така се радвам! Само че никому нито дума.
— Кълнем се! — извикаха Алиса и Юлка.
Когато Шурочка избяга, те се разкикотиха и дълго не спряха.
— Възрастните имат тайни, които са ти смешни само като помислиш дори за тях — каза с усмивка Юлка.
— Така наречените възрастни — поправи я Алиса. — Тя е само шест-седем години по-голяма от нас. Дребна работа.
— Дребна работа — съгласи се Юлка.
— Разкажи ми за класа си — помоли я Алиса.
— Какво да ти разкажа?
— Какво учите, често ли ходите на училище, какви специалности имате — всичко ми разкажи.
— Просто се чудя откъде да започна. Нали ти и без друго всичко знаеш.
— Забравила съм го. Смятай, че нищо не знам. Абсолютно нищо.
— Не зная кога да ти вярвам и кога не.
— Честна дума, почти нищо не знам за твоето училище. Какво учите, как ходите на училище…
— А до кой клас учим, помниш ли?
— Струва ми се, до десети. Така ли е?
— Виждаш ли, спомни си. А на колко години се тръгва на училище?
— На пет?
— Ех, Алиса, на седем! Ти или си велика преструвана, или наистина в главата ти е каша. Чакай, ти може би не си от Москва, а даже не си и от Съветския съюз?
— Как си го представяш това? — попита Алиса строго.
— Ами може да си туристка, пристигнала си с родителите си от чужбина и си се загубила.
— Нима говоря лошо руски?
— Не, добре говориш.
— Много добре?
— Много.
— Благодаря. Значи на училище тръгват едва на седем години? А дотогава какво правят?
— Ходят на детска градина, играят, правят сладки от пясък… Какво могат да правят малки деца?
— Странно — учуди се Алиса. — На пет години аз вече… — И млъкна.
— Какво ти на пет години?
Някой вървеше по коридора, спря се до вратата, но не влезе, а като че ли подслушваше. Вратата беше остъклена, матирана и на нея се открояваше силуетът на човек.
— Кой може да бъде? — попита Алиса.
— Кой знае? Не ти ли е все едно? Чакаш ли някого?
— Не.
— И все пак мисля, че чакаш. На твое място аз през цялото време щях да треперя в очакване. Ами ако изведнъж се отвори вратата и влезе майка ти?