— Разбира се, учудих се. По-учудващо би било, ако ти беше от космоса. Макар че и не си съвременна, но все пак си московчанка. Разказвай.
— Живея в Москва, ходя на училище. Нищо особено…
— Била ли си на Луната?
— Била съм. И на Марс съм била, и в Дълбокия космос.
— Щастливка! А подборът строг ли е? Защото в нашия клас едно момче, Боря Месерер, иска да стане космонавт, но му казват, че няма да го приемат заради здравето. И сега всяка сутрин тича до училище — два километра. Наистина винаги закъснява. Може и да го изгонят от училище, преди да се е закалил.
— Ти ме прекъсваш. Подборът не е строг. Можеш да заминеш като турист или с група на екскурзия. Аз един път летях в научна експедиция. Ще ти разкажа, ако ти е интересно.
— Страшно интересно!
— Специализирам в областта на биологията. На всяка цена ще се занимавам с животни. Това е много интересно. Баща ми също е биолог, само че космически. Искам както трябва да се заема с проблема за разума на животните. Смятам, че досега е направено малко. Представяш ли си, хората летят в други галактики, а с една котка не могат да се разберат.
— Пък аз с моята котка се разбирам — прекъсна я пак Юлка. — Наистина, говоря само аз, а тя мълчи.
— Ето, виждаш ли — мълчи. Но аз ти разказах за биологията не току-така. Баща ми в зоологическата градина има апарат, наречен „миелефон“. Той улавя мозъчните вълни и ако го настроиш на вълните на чужд мозък, ще чуеш мисли.
— И моите?
— На когото искаш. Само че този апарат е много рядък и ценен. Баща ми ми го довери за малко, след опита трябваше де върна миелефона в лабораторията.
— А ти чии мисли отгатваше?
— Първо на делфините, след това на кухотели и на други животни. А после така се случи, че отидох да се сбогувам с Бронтя.
— Този пък кой е?
— Моят любим бронтозавър. Той живее в Космозо — Космическата зоологическа градина.
— Бронтозаврите са измрели преди много милиони години. Чела съм.
— Какво като си чела. Развъдиха ги.
— Отново?
— Не ме прекъсвай, Юлка! Така до утре няма да свърша разказа си.
— Такива неща приказваш, а ми забраняваш да се учудвам. Това става само във фантастичните романи. Представяш ли си, да живееш след сто години.
— Значи отидох да се сбогувам с Бронтя, а миелефона оставих, за да не го намокря. Бронтя живее в езерото. Заплувах аз върху него. Изведнъж се оглеждам, а миелефона го няма. Някакво момче вика: „Дръжте ги!“ — и бяга.
— Това ли е бил Коля?
— Почакай. Значи докато убедя Бронтя да се обърне към брега, докато изскочи и дотичам до вратата, тях разбира се, отдавна вече ги нямаше. Там, на площада, имаше спрели автобуси. Хора наистина почти нямаше, но аз започнах да питам всички не са ли видели някой да изтича от Космозо с черна чанта в ръце. И един минувач ми каза, че видял момче, което се качило в автобуса за булевард „Мир“, но друг човек заяви, че със собствените си очи видял, че момчето, което се качило в автобуса, скоро слязло от него и се качило на друг автобус. И в ръцете си държало чанта. За пет минути обиколих всички автобусни спирки. Отначало отидох на булевард „Мир“, след това на друга спирка. Изобщо за пет минути обиколих половин Москва и се върнах в зоологическата градина. Не намерих никого.
— Тоест как така — за пет минути половин Москва. С автобуси?
— Разбира се. С какво друго?
— С каква скорост се движат вашите автобуси?
— С никаква. Те стоят на едно място… Ах, ти не разбираш. Вие нямате такива автобуси. Ще ти разкажа после. Върнах се в зоологическата градина. Разстроена, както сама разбираш, ужасно. Какво да правя? Вървя из Космозо, градината вече я затварят, няма никого. Мисля си: може само да ми се е сторило, а да съм забравила някъде чантата — глупава мисъл, но ми се иска да проверя…
— Знам, и на мен ми се е случвало — каза Юлка.
— Вървя из Космозо, въртя глава, изведнъж гледам — роботите-чистачи стоят до една пейка и нещо обсъждат. Изобщо роботите, сама разбираш, са мълчаливи, трудно е да ги изкараш от равновесие. А сега махат ръце, спорят.
Питам ги какво се е случило.
Отговарят, че не знаят какво да правят. Такова нещо не им се е случвало. И посочват пейка, а на облегалката й изрязано с нож: „Коля, VI «Б» клас, 26-о училище“. Не знаят дали да сменят пейката с нова, или така да я оставят.
— От нашето училище! — ахна Юлка.
— Да, да, някакъв Коля от шести „Б“ от 26-о училище е бил в зоологическата градина именно този ден. Иначе роботите щяха да открият произведението му по-рано.
— Може пък да не го е взел той?
— Слушай. Когато разпитвах на автобусната спирка как изглежда момчето, мислех, че познатите ми се шегуват — нали знаеш какъв нрав имат момчетата. Тяхното чувство за хумор е ненормално.