— По-добре щеше да бъде, ако момчетата изобщо нямаха чувство за хумор — съгласи се Юлия.
— Всички, които бяха видели момчето, ми съобщиха, че бил странно облечен, сякаш за маскарад, като момче от двадесети век. Тогава не обърнах внимание на тези думи. Чак когато видях надписа, който може да изреже човек с древна психология…
— Такива все още се срещат — въздъхна Юлка.
— … веднага разбрах, че в работата е забъркан пришелец от миналото.
— Но как е попаднал при вас? Да не би да е изобретил машина на времето?
— Точно така, както и аз дойдох тук.
— Значи има машина на времето?
— Разбира се, че има, защо пък да няма?
— Но нали това е фантастика?
— За тебе може и да е фантастика, но за мен е нещо най-обикновено. Ако на дядо ти му покажеха самолет, той сигурно щеше да припадне.
— Нямаше — възрази Юлка. — Той е бил летец от полярната авиация. Ако беше припаднал при вида на самолетите, не се знае кой щеше да каца на ледовете.
— Е, не самолет. Космически кораб например.
— Ти сигурно ни мислиш за диваци, Алиса — обиди се Юлка. — Моят дядо сега е пенсионер и чете лекции по космонавтика.
— Добре де, няма да спорим — каза Алиса. — Фактите говореха, че в моята година е дошъл пришелец от миналото, при това момченце, което изобщо не знае как да се държи и изрязва с нож надписи по облегалките на пейките. Това значи, че се е вмъкнал в машината на времето без разрешение. И представяш ли си — без никакъв контрол се разхожда в нашето време. Та това е страшен скандал.
— Защо?
— Но това е забранено! Никои няма право да се промъква в Института на времето и да пътешествува насам-натам. Ами ако изведнъж отнесе нещо в миналото? И наруши всичко. Или узнае нещо, което още не бива да знаете.
— Чак пък толкова да не бива? Ние какво, да не сме малки?
— Ти например си малка. Ако разрешат на всички да пътешествуват във времето, особено от миналото в бъдещето, всичко ще пропадне. Веднага ще се качиш на машината на времето и ще отидеш да разбереш кога ще умреш. И ще научиш, че ще умреш, защото ще паднеш от десетия етаж. Тогава в нея година ще отидеш на село, където няма десет етажа, и ще стане така, че уж ще умреш, а всъщност няма да умреш. Не умреш ли — значи ще останеш жива. А ако бъдеш жива, това значи, че в бъдещето веднага ще се окажат две Юлии Грибкови. Това са такива усложнения, че е по-добре да не се мисли за тях. Затова пътешествията във времето са строго забранени, в миналото могат да отиват само учени, които специално са се готвили дълги години. От миналото в бъдещето обаче никой не бива да пътува, при никакви обстоятелства.
— Сега разбрах — каза Юлия. — И чак се изплаших.
— Защо?
— Ами ако някакъв бандит използува тази машина? Ще отиде в бъдещето, ще ограби някого, ще се върне, и веднага в Сочи, на курорт. И ако го заподозрат, че е крал, ще каже: нищо подобно, аз през това време бях на почивка в Сочи.
— Схващаш добре. Това вече е утешително.
Юлия не се обиди на тези думи. Но все пак тя не разбра всичко.
— Ама как така — попита тя, — най-обикновено момче от шести клас се е възползувало от машината?
— Това е тайна за мен. Машината е в един апартамент, там има специален човек, който никога няма да допусне чужд човек.
— Но е допуснал?
— Нямало го е там. Там нямаше никой.
— Къде е той?
— Не знам. По-добре поред да ти разкажа. Докъде стигнах?
— Как в зоологическата градина си видяла надписа на пейката и си разбрала, че някакво момче е дошло от миналото. А може би някой просто се е пошегувал?
— Изключено. Нима мислиш, че след сто години ще се намери на Земята човек, който ще реже с нож пейката само за да остави свой подпис?
— Надявам се, че не.
— Ами облеклото? И после, ние нямаме класове и паралелки. В нашите училища има само групи според интересите.
— Сигурно на твое място и аз бих помислила така.
— Стоях до пейката и мислех какво да правя. Да вдигна тревога? Да заявя на всички, че е изчезнал ценен прибор? А кой е виновен? Аз. С други думи, изплаших се.
— Изплаши ли се?
— Разбира се, аз съм ужасна бъзла. Изплаших се и реших: ще изтичам до Института на времето, ще хвана момчето там, ще отнема миелефона и след това вече ще реша какво да правя.
— Глупаво решение. Ако се беше обадила там, и без теб щяха да го хванат.
— Да, глупаво, но ме беше срам, че се държах така: отидох да яздя бронтозавъра, а миелефона оставих на пътечката. Като малко бебе!
— Вашите бебета също ли яздят бронтозаври?
— Преувеличих. Нашите бебета са както бебетата навсякъде — лежат си в люлките и махат ръчички.