— Аз в нищо не съм уверена — каза сериозно Мария Павловна. — Трябва да се запозная със специална литература по въпроса. Може би бях преуморена — останах с впечатлението, че вие идвахте снощи и доведохте бащата на това момиче. И настоявахте веднага да изпиша Алиса.
— И вие се съгласихте? — Алик попита Мария Павловна.
— Не, аз не се съгласявах, защото подобно изписване противоречи на правилника. Обаче… Но какви ги дрънкам? Изглежда, съм заспала, задрямала на поста си и съм нарушила правилата. За всичко съм виновна само аз и съм съгласна да си нося отговорността.
— А къде беше дежурният лекар? — попита Алик. — Кой беше дежурен?
— Тимофеев. Но него го нямаше. Той спеше в котелното. Или и това е било съм? — Мария Павловна силно изхълца и избяга от изолационната.
Юлка намигна на Алиса. Всичко стана, както те искаха. Все едно, никой нямаше да повярва в истината, а щеше да настъпи такава суматоха, че за връщането на апарата не би могло да се мечтае.
— Юлия, ще трябва да се сбогуване с Алиса — каза Алик. — Ще я навестяваш ли?
— Непременно — отговори Юлка. — Тя още дълго ли ще остане?
— Скоро ще я изпишем. Скоро. Още едно усилие — и летописът мой завършен е. Но много зависи от самата Алиса. Ако не си спомни къде живее, как ще я изпиша?
„Добре ти е на теб да отсъждаш — помпели си Юлка. — Спомняш си, качваш се на тролейбуса — и в къщи. А Алиса ще си спомни и нищо няма да се измени. Хиляда пъти още да си спомни, по-леко няма да й стане.“
— Изпишете я, ще дойде у нас — предложи Юлка.
Алик си отиде. Санитарката докара на количка закуската. В кашата от грис имаше топчета и Юлка не искаше да я яде. А Алиса каза:
— Изобщо не обичам грис-каша. И с топчета, и без. Но сега всичко ще ям — трябва да се подкрепя.
— Пък аз днес вече ще ям в къщи. Баба ми не готви лошо, но обича да я хвалят.
Алиса с отвращение дояде кашата. Настроението й се развали. Тя погледна през прозореца. Ръмеше дъжд.
— Ще трябва да се скрия — въздъхна тя.
— Къде?
— На някакво скришно място. А ти ще ми носиш храна.
— Но сега е студено.
— Аз съм калена. И не ме е страх от простуда.
— Все едно. Къде ще живееш?
— Някъде в гората.
— И за да дойда при тебе, аз ще пътувам с влак два часа?
— Все забравям, че вие бавно се придвижвате.
— При теб, Алиса, всичко е „ние“ — „вие“. Не разделяй така. Аз може би съм твоя баба. Макар и далечна. И като баба ти казвам: няма да ти позволя да седиш в гората на дъжда и сланата.
— Щом не искаш да ми носиш храна — недей. Все някъде ще се уредя. И без твоя помощ ще намеря Коля.
— Моля, моля. С твоя инат не само Коля — и паметника на Юрий Долгорукий няма да намериш.
— Разбрахме се. Нито ти ме познаваш, нито аз тебе. Нищо ме съм ти разправяла. Пък дори и да разкажеш, никой няма да ти повярва.
— Нямам и намерение да разправям. Не се бой.
И те се скараха. И когато Юлкината баба Мария Михайловна дойде да вземе внучката си от болницата, Юлия и Алиса не се гледаха.
— Момичета — каза Мария Михайловна, — чух, че сте се изплашили нощес. А при нас нямаше никакъв ураган. Времето беше хубаво. Изобщо в последно време климатът стана непоносим. Няма да се учудя, ако през юни завали сняг, а утре температурата стане тридесетградусова. Твоите неща, Юлия, в другата стая ли останаха?
— В другата.
— Аз ще ги донеса. А ти си събери нещата оттук — четката за зъби и тъй нататък. Защо Алиса е тъжна? Не й се остава сама?
Алиса не отговори.
Бабата донесе Юлкините книги, тетрадки и всичко, — което беше останало в оная стая, и като го нареждаше в куфарчето, каза на Алиса:
— В хладилника остана пастет и извара. Не забравяй да ги изядеш още днес, защото ще се развалят. Аз се разбрах със санитарката да ти покаже всичките продукти. Чуваш ли ме?
— Чувам — каза Алиса, без да погледне бабата.
Мария Михайловна малко й се обиди, защото, когато се отнасяш към хората добре, очакваш да ти отвърнат със същото. Върху това, както тя се изразяваше, се градят човешките отношения. На това тя учеше и Юлка. Мария Михайловна винаги бе работила като инженер и даже е била военна, офицер-химик, завършила е академия. Тя си имаше дъщеря, Наташа, а също и син, тогава работеше и беше много заета. Искаше й се да отделя повече внимание на възпитанието на децата си, но не винаги успяваше. Затова пък сега, когато бе пенсионерка, Мария Михайловна можеше да отделя толкова внимание на Юлкиното възпитание, колкото й позволяваше кръвното. Наистина, Юлия невинаги я слушаше, но я обичаше и те рядко спореха.
— Аз ще те посетя утре и ще ти донеса портокали. И нещо леко за четене. Сигурно следобед.