— Благодаря, не се безпокойте — каза Алиса. — Тук храната е добра.
— Не говори глупости, Алиса — рече Мария Михайловна. — Не го правя от чувство за благотворителност… Но детето има нужда от грижи. Докато не си възвърнеш паметта и не те вземат родителите ти, ние с Юлия и Наташа ще идваме при тебе. Не ни е трудно. Надявам се, че ако в такова положение се намираше Юлия, ти също щеше да идваш.
— Благодаря — отговори Алиса.
„Сигурно сега те е срам — помисли си Юлка. — Значи си лъжкиня, а баба се тревожи за тебе.“ Но Юлка мислеше така без злоба. Разбираше, че ако тя беше на Алисиното място, не се знаеше как щеше да постъпи. Може би щеше да се разреве и да хукне в къщи.
— И аз ще дойда — обеща Юлия. Имаме още да си говорим.
— Ела — съгласи се Алиса, но равнодушно, като че ли от вежливост.
„Не ми вярва — разбра Юлка. — Мисли, че сее си отида и всичко ще забравя.“
На излизане от изолационната Алиса се сбогува с Юлка и баба й. Искаше нещо да им каже, но премълча. Не плачеше, но очите й бяха влажни.
— Ох, какво правя! — мярна се в главата на Юлка. — Нима може ей така да изоставиш човек, който разчита на тебе?
— Сбогувахте ли се? — попита Мария Михайловна. — Ще дойда. — каза Юлка на Алиса. — Чуваш ли?
— Довиждане — отговори Алиса.
Щом бабата и Юлка се отдалечиха от изолационната така, че никой да не ги чува, Юлка се спря, сложи върху перваза на прозореца чантата с книгите и каза:
— Почакай, бабо.
— Тежко ли ти е? Дай аз да нося.
— Не, не ми е тежко. Срам ме е.
— Какво се е случило?
— Срам ме е заради себе си и тебе.
— Не съм направила нищо, от което да се срамувам.
— Направи. По-точно нищо не направи и затова направи.
— Можеш ли да говориш без заобикалки?
— Мога. Оставихме Алиса сама.
— Не е вярно, аз утре непременно ще дойда. А днес след работа Наташа искаше да прескочи, ако няма колоквиум. Ти ще останеш един-два дни в къщи, а след това ще дойдеш при нея. И даже ще доведеш и приятелките си.
— Това е малко, бабо.
— Какво предлагаш?
— Да вземем Алиса с нас.
— Къде?
— У нас, в къщи.
— Ти съвсем си се побъркала, Юлия! Ти според мене си забравила, че Алиса е болна, че има сътресение на мозъка и е загубила паметта си. Необходими са й квалифицирани медицински грижи… Вземай чантата и да вървим.
Те се сбогуваха с Алик, с Шурочка и другите и тръгнаха да оформят документите на. Юлка от болницата. Докато получаваха палтото й, обувките й и другите горни дрехи, враната се отвори и се втурна Наташа, Юлкината майка.
— Колко е хубаво, че ви заварих! — каза тя.
— Няма ли да си имаш неприятности, дето си излязла от работа? — попита Мария Михайловна.
— Не, аз взех разрешение. Хайде по-бързо, че навън ни чака такси.
Юлия вече беше готова.
— Не искаш ли да си тръгваме? — попита я Наташа.
— Тя е решила непременно да вземем и Алиса — каза бабата. — Като че ли ние се разпореждаме в болницата.
— Правилно — отговори Наташа. — Аз вече си мислех, че щом Алиса оздравее, трябва да я вземем у дома.
— Не възразявам. Но днес — не.
— Значи може? — зарадва се Юлия.
— Разбира се, че може — отговори баба й. — А сега да вървим. Таксито чака.
— Мамичко, скъпа, имам огромна молба — каза Юлия.
— Казвай.
— Иди при Алиса и й предай бележка от мене.
— Алиса ще почака до утре, нищо няма да й стане — каза баба й.
— Ти не разбираш. Това е много важно. Мамо, мога ли да ти пошепна няколко думи?
Бабата повдигна рамене и каза:
— Ще ви чакам отвън, до колата. Кой е номерът?
— Не помня. Шофьорът е черничък, с мустаци.
Юлка отведе Наташа до стената и прошепна високо:
— Алиса не бива да остава тук. Дебне я опасност.
— Юлка, пак ли фантазираш?
— Мамо, трябва да ми вярваш. Аз рядко те лъжа.
— От моя гледна точка така трябва и да бъде.
— Тогава си длъжна да ми вярваш. Иди веднага при Алиса. Не й оставих дори адреса и телефона. Може да се наложи да бяга от тук. А къде ще отиде? Затова искам тя да дойде у нас. Ясно ли ти е?
— Ясно ми е, че взаимното уважение е главна черта в отношенията между децата и родителите. Пиши бележката. Ето ти писалка и лист. Да предам бележката чрез сестрата?
— Не, недей. Може би това няма да е сестрата.
— Ама че фантазия имаш!
— За съжаление не е фантазия. Важното е да кажеш лично на Алиса, че я чакаме. Едно е, ако аз й го кажа, друго е — ако си ти, ти си възрастна.
— Разбрахме се.
— Браво, мама!
— Благодаря ти.
А Юлка написа на листчето от бележника на майка си:
„Алиса! Нашият телефон е 145-55-67. Адресът ни е: улица «Островски» №16. От болницата с тролейбус №15 до спирката «Дом на учените», апартамент 29, в двора. Чакам те по всяко време. На училище ще отида след три дни. Дотогава ще разпитам момичетата дали няма нещо подозрително в поведението на някой от тримата Колевци. Ще го направя внимателно, разбираш ли? С моите в къщи съм се разбрала. Те не са лоши хора. Твоя Юлия. Изгори бележката.“