— Е, как е? — питаше той. — Може ли да се разчита на мене?
В сянката на високите сгради беше студено. Алиса настръхна.
— Може — отговори тя и се усмихва.
Повече й харесваше другото момче, попрегърбеното, с очилата. То през цялото време мълчеше, вероятно слушаше Доматко. Но щом забеляза, че на Алиса й е студено, съблече якето си и й го подаде.
— Благодаря, няма нужда — каза Алиса. — Ще измръзнеш. Остана само по риза.
— Не ми е студено — отговори попрегърбеното момче.
— Вземи якето — заповяда й Доматко. Това е отлична маскировка. Ще изчезнат всичките ни проблеми. Трябваше по-рано да се сетя.
Алиса го ослуша и облече якето.
— Аз бих дал своето — продължи Доматко, но имам лоши сливици. Веднага настивам. Впрочем, ние не се запознахме. Казвам се Ефим. Фима Корольов. А това е моят приятел Коля Сулима.
— Приятно ми е. Алиса.
— Странно име. Как ти викат в училище?
— Никак.
— Я не се преструвай. Има само два варианта: Алиса — актриса и Алиса-бисектриса.
— А може би Алиса-Кума Лиса — усмихна се Коля Сулима.
Дойде тролейбусът. Когато влязоха, Алиса се обърна да провери дали сред влизащите не е маскираният Плъс.
— Ти какво, да не се страхуваш от преследвачи? — попита Фима.
— Малко се страхувам — отговори Алиса.
Застанаха до прозореца отзад и наблизо нямаше никой. Алиса извади от джоба си трите монети от две копейки, които й даде Наташа. Знаеше, че в тролейбусите и автобусите трябва да се плаща, но забрави да попита Юлка колко и как се прави това. Помогнаха й момчетата. Когато Фима видя парите в ръката й, веднага каза:
— Ти какво, да не си милионер? До края ли ще пътуваш?
— Не, до улица „Островски“. Ще сляза до Дома на учените.
— Някакви си три спирки. Да не си помислила за плащане. Парите ще ти трябват.
— Може би е по-добре да заплатим? — попита тихо Коля Сулима. Ами ако мине контрола?
— Ако мине контрола, ще кажем, че водим избягала от лудницата девойка. За това не се плаща.
— Аз все пак ще си платя — каза Алиса. — Щом трябва да се плаща, не е хубаво да се лъже.
— По-добре ми подари тези пари — каза Ефим. — Ще им намеря достойно приложение.
Докато той говореше, Коля Сулима извади от джоба си дребни пари, пусна ги в апарата, откъсна три билета и ги раздаде.
— Знаеш ли, презирам те, та си страхлив като заек — каза Ефим.
— Презирай ме — отговори Коля. — Ти се издокарваш пред Алиса. Ако пътуваше сам, щеше да си платиш.
— Ако бях сам, щях да вървя пеша. Трябва да отслабна. Знаеш ли, Алиса, аз съм на диета. Закусвам ябълка, обядвам чаша кефир.
— И само това? — попита Алиса.
— А на вечеря яде и за обяд — каза Коля Сулима.
— Вземете парите — Алиса предложи парите на Коля. — Нали ми купихте билет. Колко струва?
— Охо! — каза Ефим. — Сега вече съм сигурен, че спасената от нас непозната наистина е избягала отнякъде. Да не знае колко струва един билет! Никога ли досега не сте идвали в града?
— Фима, престани — каза Коля Сулима. — Ако иска, сама ще ни разкаже всичко.
— Благодаря — отговори Алиса.
Забеляза, че Коля не слуша чак толкова Фима, колкото й се стори отначало.
— Ти слизаш на следващата — каза Фима.
— А вие?
— Още една след тебе. Виж какво, така не е честно: ние ти помогнахме, а ти нищо не ни разказа.
— Наистина ли ви е интересно да разберете защо съм избягала?
— Дори не знаем още дали си бягала — каза Фима.
— Случи се авария и ме докараха в болницата. Бях в една стая е приятелка, която изписаха, и аз останах сама. Но се уговорихме да отида при нея, като ме изпишат. Обаче не дочаках да ме изпишат.
— Омръзна ли ти? — попита Фимка.
— Много. И избягах. Само че не живея в Москва, затова ще остана временно при приятелката си.
— И аз един път лежах в болница — сподели Фимка. — Оперираха ми сливиците. Толкова ми беше скучно, че не можеш да си представиш.
Тролейбусът спря.
— Слизай — каза Фима.
Алиса се разбърза да слиза и забрави, че е с чуждо яке. Вече на входа си спомни, опита се да го съблече, но Коля каза:
— Слизай, защото вратата ще се затвори. Ще те изпратя.
Скочиха на тротоара, след тях между затварящата се врата се промуши Фима.
— Вие какво, приятели, решихте да ме оставите сам? — попита той сърдито.
— Забравих да му върна якето — отговори Алиса, — затова се наложи Коля да слезе.
— Далече ли отиваш? — попита Коля Сулима.
— Сигурно не. На улица „Островски“, номер шестнадесет.
— Да вървим — предложи Фима, — зная къде се намира.
Фима не умееше да върви с другите като хората. Ту избързваше, ту изоставаше, ту се появяваше отстрани. И през цялото време говореше, та Алиса чак съжали, че той успя да се измъкне от тролейбуса.