— Тогава ще ти открия тайната. Утре навършвам сто и седемнадесет години.
— Абсурд! — рече Коля. — Значи вие сте от Абхазия.
— Защо?
— Там има столетници. Но те се хранят с кашкавал и вино и пасат овце.
— Не. Аз съм от Москва, храня се почти само с кефир и много обичам овнешки котлети. Ти обичаш ли ги?
— Обожавам ги — призна си Коля. Той все още не можеше да преодолее удивлението си. — Значи сме връстници?
— В известен смисъл — съгласи се дядото. — Ако се вземе под внимание твоят костюм, ние сме връстници. Но още веднъж напълно сериозно ще ти повторя, че по мое време момчетата се обличаха другояче. Може да съм забравил какво е било преди петдесет години, но какво е било през миналия век — помня.
Какво да се прави! Дядото беше толкова уверен, че беше невъзможно да се спори с него. А Коля и не искаше да спори. Той беше поразен. Седеше до свой връстник, който беше над сто години караше велосипед с едно котето и бе обут с червени пантофки. Тогава може би и Коля ще живее още сто години?
— А как сте със здравето? — полита Коля със съчувствие. — Не ви ли безпокои?
— Не се оплаквам. Благодаря на медицината. Само дето лошо спя.
— Е, това не е страшно — каза Коля. — А кое училище сте завършили?
— Сто двайсет и трето, английското. На булевард „Мир“.
— И аз уча в английско — каза Коля. — Ду ю спийк инглиш?
— Йес, ай ду — отговори дядото. — И добър ученик ли си?
— Както се случи — рече Коля. — Дават ни много за учене.
— Пък аз мислех, че сега нищо не дават.
Коля се сепна.
— Понякога.
— А моите правнуци казват, че нищо не им дават. Сигурно добре правя, дето не им вярвам.
— А вие на коя пързалка ходехте? — Коля попита стареца.
— Аз — в Соколники. А ти?
— В Парка на културата.
Но Коля реши повече да не се задълбочава в спомени, защото сигурно щеше да изтърси някоя глупост. Минаха пет минути, но дядо Павел не бързаше да си ходи. Приятно му бе да разговаря с младежа, който намали годините му два пъти. Известно е, че старите хора обичат да им намаляват наполовина годините.
По небето се проточи бяла диря. Тя толкова бързо се появи, че никакъв реактивен самолет не би могъл да прелети с такава скорост.
— Какво е това? — попита Коля.
— Сплинтер — отговори дядото равнодушно. А може би е рейсът до Луната. Нали там има фестивал. Нима не знаеш?
— Зная — каза Коля. — Но ние се готвим за маскарада.
Над улицата бавно летеше седефен балон с диаметър половин метър. Когато се изравни с пейката, балонът измени посоката си и се насочи към тях. Коля се изплаши малко, но дядото повика с ръка балона и когато той се приближи на разстояние една протегната ръка, перна го с пръст от горе. В балона се появи отверстие и от него в дланта на стареца падна нещо черно, подобно на табакера.
— Да прегледаме вестника — каза дядото.
Балонът се вдигна във въздуха и тръгна да търси други читатели.
Коля под око поглеждаше дядото, който натисна някакво копче отстрани на табакерата и тя се превърна в разноцветен екран, по който притичваха различни кадри. Неудобно му беше да наднича отстрани, той само чу как мелодичен женски глас произнесе:
„… Фестивалът на Луната се очаква да бъде най-интересното зрелище за годината… Започна дискусия в ООН…“
В този момент Коля се разсея, защото по улицата, надбягвайки се, без да допират уличното платно, префучаха три прозрачни балона, в които на меки седалки седяха хора. Те не управляваха балоните, а единият даже четеше същия вестник като дядо Павел.
Коля си помисли, че времето тече, всички за някъде пътуват, само той безделничи.
— Извинете, колко е часът? — попита той.
Връстникът на Коля, без да се откъсва от вестника, протегна ръка към него. На китката му имаше широка верижка, но без никакви изображения. Изведнъж на нея светнаха думи и цифри:
— Благодаря — каза Коля, който бе решил на нищо да не се учудва.
Глава IV
Синята кобила и другите лингвисти
Връстникът на Коля, когото бихме нарекли Пашка, ако не беше толкова стар, се задълбочи в четенето на вестника и забрави всичко. Затова Коля лекичко се надигна от пейката и тръгна по-нататък. Хрумна му да отиде на космодрума и ако успее, да отскочи до Луната. За там пътуват кораби с туристи, значи не е далече. Естествено, Коля разбираше, че ако живее толкова, колкото дядо Павел или малко по-малко, неведнъж още ще лети до Луната или Марс. Но това ще бъде някога. А на човек му се иска всичко да получи веднага. Коля не попита дядото как да стигне до космодрума, защото всеки московчанин след, сто години трябва да знае това.