— Как?
— Как ли? Плъс ще се преоблече като майка му и ще каже: „Коля, дай апарата“, и синът ще я послуша.
— Ох, какъв ужас! — рече Лариса.
— Какво, той да не е идиот? — каза Фима, но не така уверено, както по-рано.
— Значи някой от нас сега ще отиде у Коля Наумов и ще вземе оттам миелефона — предложи Мила Руткевич. — Мисля, че е по-добре да отидат Алиса и Фима. Алиса ще си познае апарата, а Фима може да каже на родителите му, че Коля ги е изпратил.
— А ако намерим апарата, тогава какво? — попита Фима.
Всички мълчаха. Гледаха Алиса.
Алиса не разбра защо я гледат. Тогава Мила Руткевич каза:
— Разбираме, че Алиса трябва да се връща в къщи. И то колкото може по-скоро. Щом намерите апарата, нека Алиса да отиде в оня дом, където е машината на времето. Фима ще й го покаже.
— Тя без ключ не може да влезе…
— Ще измислиш нещо, та майката на Коля да ти го даде — реши Катя Михайлова. — Нали си съобразителен. Използувай веднъж в живота таланта си в полза на народа. Ще изпратиш Алиса — и веднага идваш.
Юлия почувствува, че й пресекна дъхът. Как така, изведнъж… Тя искаше да каже, че би трябвало да се отбият и у тях и Алиса да се сбогува, защото Мария Михайловна ще се тревожи…
Лариса подаде ръка и се сбогува:
— Довиждане, Алиса. Много ми беше приятно да се запознаем.
И тогава Алиса заговори със зъл глас:
— Какви станахте, побъркахте ли се? Искате да си избягам в къщи и без мен да освободите Коля? Вие какво, за човек ли не ме смятате? Мислите, че ще грабна миелефона и ще офейкам? Довиждане значи. Значи вие можете всичко да зарежете и да тичате да ми помагате, а аз да съм нищожна егоистка?
В очите й дори сълзи се появиха. Макар че не плачеше.
На Юлия й падна камък от сърцето. Толкова се страхуваше, че Алиса ще послуша разумната Руткевич и ще си замине завинаги… макар че тя, Юлка, разбира се, и дума не би обелила.
Всички мълчаха. Неловко им беше, като че ли бяха предложили на Алиса нещо лошо. Макар че ако разсъдят, Мила прецени правилно. От гледна точка на разума.
Първа заговори Катя Михайлова.
— Алиса е права. Щом толкова време търси тази машина, сега може и да почака. А Алиса ни е необходима. Тя като спортистка ще се качи там, където никой от нас не може. И добре познава пиратите. Сигурно и те не си струва да остават тук.
— Ох, не си струва! — каза Лариса. — Ох, не си струва! Пък аз вече исках да се прощавам с Алиса.
Юлка въздъхна дълбоко и видя, че чантата й е отворена.
Защо я е разтворила? Ами да, искаше да потърси шоколад за тази лакомница Лариса. Юлка бръкна в чантата си и вместо шоколад напипа тежък пакет.
— Какво е това? — попита тя, като изваждаше пакета.
Той беше обемист, сякаш в него беше завит цял хляб. Беше завит във вестник.
Юлка зашумя с вестника, докато разгъваше пакета.
Вътре имаше една черна чанта.
— Ама че работа! — каза Алиса.
— Какво? Какво се е случило? Нещо страшно ли? — попита Лариса. — Това не е шоколад!
— Не е — отговори Алиса. — Това е миелефонът.
Глава XXII
Търсенето
— Заради него ли дойде при нас? — попита Катя Михайлова.
— Хич не е интересен — констатира Лариса.
Алиса размота шнура, постави в ухото си слушалката, натисна червеното копче на капака. Почака, натисна второто копче и завъртя колелцето.
След това изведнъж се засмя.
— Ти какво? — попита Юлка.
— Работи — отвърна Алиса. — Всичко е наред.
— И защо се засмя?
— Защото Лариса мисли ще потърсиш ли шоколада в чантата си, или си забравила.
— Глупости! — рече Лариса и се изчерви като варен рак. — Не съм и мислила за шоколада. Изобщо не съм гладна. Това не е апарат, а абсолютна лъжа.
Но всички така се смееха, че Фима Корольов падна от пейката.
Знаеха кой е прав.
— Как е попаднал в чантата? — попита Мила Руткевич, като изчака другите да се успокоят. — Някой го е сложил.
— Аз видях — каза Лариса. — Но не се досетих. Преди часовете Коля Наумов се въртеше около Юлкиния чин и правеше нещо там. Попитах го „Ти какво, бележка ли подхвърляш, влюбен ли си?“ А той ми отговори така грубо, че аз веднага забравих за това.
Прилежната Катя Михайлова сгъваше вестника, в който беше завит апаратът.
— Вижте, бележка — каза тя.
— Дай я — рече Алиса. Тя взе бележката и я прочете на глас: — „Ти вече знаеш всичко или скоро ще го разбереш. Ако смяташ, че съм виновен и заслужавам наказание, няма да споря. Но давам честна дума, че не исках да взема прибора, исках само да го спася от бандитите. Извинявай за забавянето. Съжалявам, че не можеш да останеш с нас…“ Това е — каза Алиса.