— Ще се опитаме да минем без звънци — отговори Алиса. — Нали мислите проникват и през вратата.
Тя отиде до най-близката.
— Няма никой — каза тя, като се вслушваше.
— Виж какво, Алиска — възмути се Фима, — твоят апарат може да не хваща мислите? Може Наумов да го е счупил?
Алиса искаше да му се озъби, но Коля Сулима, който стоеше пред другата врата, каза тихо:
— Чувам, че там разговарят.
Алиса веднага притича пред тази врата.
— Какво се чува?
— Не ми пречи, Фима. Там наистина има хора.
— Какви? Пиратите?
— Не. Мъж и жена, стари са. Скарали са се и от сутринта не могат да се споразумеят кой да отиде за мляко. И ето, стоят без мляко. И за котката нямат.
— Горката котка! — каза Катя.
— Коля не е тук — рече Алиса.
— Ясно — каза Фима. — Но я ми дай аз да проверя.
Алиса подаде на Фима слушалката. Все едно, няма да се отърве от него. Той наведе глава, вслуша се.
— Техника, граничеща с фантастиката!… О, и котката се чува!…
— Хайде, стига — строго отсъди Катя Михайлова. И тя желаеше да послуша, но гордостта не й позволяваше да поиска. — Корольов, ето ти шестнадесет копейки. Изтичай до ъгъла и веднага донеси пакет с мляко.
— Защо? — не разбра Фима.
— Не се ли сещаш? А че котката седи гладна — все едно ти е!
— Ако нещо се случи в мое отсъствие?
— Нищо, с нас е Сулима. Ако се наложи, ще викаме. На двора пет души се мотаят без работа.
— Ще им поръчам! — извика Фима, като се втурна по стълбите.
Алиса вече се беше доближила до съседния апартамент.
— Искаш ли да послушаш? — попита тя Катя Михайлова.
— Благодаря, с удоволствие — отговори Катя. — Само да не го счупя.
Алиса й предаде слушалката.
Чуваше се шумолене. Алиса въртеше колелцето на настройката.
Вдигни си ръката, когато чуеш нещо — каза тя.
Катя вдигна ръка.
В слушалката звучеше далечно, безплътно гласче.
— Но защо не звъни? Нека позвъни… Може би е записал неправилно телефона? Не, аз сама му го записах. Нали обеща да позвъни сутринта… преди лекции…
— Мисля, че е някаква влюбена глупачка — каза Катя. — Дори е неудобно да се подслушва.
— Не подслушваме за собствено удоволствие — рече Коля Сулима.
— Искаш ли да послушаш? — попита Алиса.
— Не, благодаря… Друг път.
— Край — каза Катя. — Той й позвъни. Тя вече гука на глас. Вземи слушалката. Пиратите ги няма тук.
Слязоха един етаж по-надолу, когато дойде асансьорът, а в него Фима Корольов.
— Къде е млякото? — строго попита Катя.
— Изпратих Садовски.
— Ама че си хитър!
— Той, тъй или иначе, се измъчва от безделие. Вече мисли как без машина на времето да се отиде в бъдещето.
— Е, и какво? — полюбопитствува Алиса.
— Много просто: като се издаде календар за двехилядната година.
— Какво ще се измени? — не разбра Коля Сулима.
— Как какво ще се измени? Ще живеем в двехилядната година. А как ще живеем — това си е наша работа.
— Гениална идея! — каза Катя. — Да слизаме долу.
На долния етаж два апартамента бяха празни — вероятно всички бяха на работа. В единия от тях спеше куче и сънуваше десет котки, които му отнемаха кокала. Мислите бяха много неразбрани и объркани, но Фима, който слушаше този сън, каза, че котките са на ивици и големи колкото тигри. Макар че едва ли бе хванал това чрез миелефона, и то през време на кучешкия кошмар.
В третото жилище седеше малко момиченце, на което майката беше отишла в магазина и се беше забавила. На момиченцето му беше мъчно и то си представяше какви ли не страшни картини и с всяка измината минута му се струваше, че майка му никога няма да се върне. Нито един пират не би могъл така да се преструва. Точно децата мислеха да слязат още един етаж по-надолу, когато на стълбищната площадка се появи задъхан Садовски, косата на когото пламтеше с такъв червен огън, че можеше да се изгориш.
Той носеше пакет мляко.
— Кой е гладният? — попита той. — Защото Фима ми мушна в ръка парите, каза, че това е спешна задача, и избяга.
— А ти какво си помисли? — рече Фима.
— Помислих си, че си намерил Коля абсолютно обезобразен. И първите му думи са били: искам млечице. Не е ли така?
— Не, не сме намерили Коля. — Катя взе от Садовски пакета и каза: — Слизайте, аз сега ще дойда.
Но никой не тръгна. Всички слушаха какво ще се случи. Алиса слушаше с миелефона.
Чуваше се как Катя звъни. Горе вратата се отвори.
— Извинявайте — каза Катя, — донесох мляко за котката ви. Тя е много гладна.
— Благодаря — рече един глас. — Защото ние все не можем да се разберем.
Вратата се затвори.
Катините крачки не се чуваха. Изглежда, беше останала до вратата. Мислеше, че хората ще се учудят, може и да се откажат дори от млякото…