— Връща се — съобщи Алиса, която слушаше мислите на стопанката на котката.
— Защо? — попита Фима.
— Сега ще разбереш — отговори Алиса и не можеше да сдържи усмивката си.
Отново се чу звук от отваряща се врата. И същият глас произнесе:
— Добре, че не си си отишло, момиченце. Ето ти шестнадесет копейки за млякото. Благодаря ти още веднъж. Утре ще ни донесеш ли мляко?
Смутената Катя слезе, като държеше в дланта си шестнадесетте копейки.
— Е, какво, сега всеки ден ли ще им носиш мляко? Защото котката е гладна.
— Ще трябва — каза Алиса. — Знаеш ли какво казва бабичката на мъжа си сега? „Слава богу, започнали са да разнасят по домовете мляко за котките. Сега, Ваня, няма да има за какво да се караме.“
— А той какво отговаря? — попита Садовски.
„Не се тревожи, ще намерим за какво да се скараме.“
— Хубаво — каза Садовски. — Иначе ще им бъде скучно.
Оставаха още три етажа. Децата ги минаха за двадесетина минути. Алиса даде на всички да послушат с миелефона, но нищо подозрително не откриха. Зад вратите на апартаментите живееха най-обикновени хора — караха се, помиряваха се, разговаряха, но никой никого не измъчваше, не заплашваше. В мазето също нямаше никой.
Глава XXIII
Ишутин размисля
На двора Мила Руткевич ги чакаше с омазнен пакет.
— Обедна почивка — обяви Юлка. — Нищо ли не намерихте?
— Нищо — отговори Алиса. — Всички са влезли в този вход, а никой не е излязъл оттук. Не знам какво да правим.
— Да отидем на пейката — предложи Катя, — Една глава добре, две глави по-добре, а три глави най-добре, ще хапнем и ще измислим нещо.
— Непременно ще измислим — каза Фима Корольов. В мен се оформят някакви идеи.
— Знам — рече Садовски. — Вече се научих да чета мислите му без миелефон. В главата на Корольов се оформя идеята за космически полети с въздушни балони.
— Престани! — разсърди се Фима. — С теб е абсолютно невъзможно да се разговаря сериозно!
— Аз и не мисля сериозно да разговарям с теб — отговори Садовски. — Ако някой разговаря с теб сериозно, можеш да се пръснеш от смях.
Мила раздаде на всеки по сандвич и по половин краставица.
В този момент за всеобщо учудване дойде и Лариса. Тя вървеше, като се прозяваше широко и мъкнеше цяла кошница с хранителни запаси.
— Така ми се спи, че умирам! — оплака се тя. — Даже докато вървях, спах.
— Лариса, ти си велик човек — заяви Коля Сулима.
— Наистина ли мислиш така? — попита Лариса. — Много ми е приятно.
Сулима й харесваше, защото беше сериозен, играеше шах и носеше очила.
— Не мисли така — отрече Фима. — И ако не ми вярваш, вземи миелефона и чуй мислите му.
— Никога през живота си не съм слушала чужди мисли. И няма и да слушам.
— Защо? — попита Юлка, докато разопаковаше кошничката й.
— Ами ако в мислите се появи неприлична дума?
— Откъде си взела толкова храна? — попита я Юлка.
— Баба ми я даде — каза Лариса. — Аз й обясних.
— Какво си й обяснила? — изплаши се Катя Михайлова.
— Нищо ненужно не съм казала — отговори Лариса. — Само казах, че е дошло едно момиче от бъдещето и е гладно.
— А баба ти? — попита Катя.
— Ахна и рече: „Ох, такъв дълъг път — и нищо да не яде!“ И ето, изпразнихме хладилника.
Докато децата ядяха, Алиса слушаше мислите на две жени, които се бяха спрели насред двора и обсъждаха лошото поведение на някой си Иван Петрович, който свиря нощем на акордеон и пречи на всички да спят. Алиса слушаш мислите им, защото се надяваше, че те биха могли да видят пиратите или Коля.
Изведнъж Алиса се изправи, скри жичката в чантата, приближи се до жените и децата чуха как тя казва:
— Вие правилно се тревожите за момиченцето си. То вече половин час плаче с горчиви сълзи, защото мисли, че никога вече няма да се върнете. То плаче, а вие тук обсъждате поведението на някакъв си Иван Петрович!
След тези думи Алиса се върна при пейката, а жените учудено я загледаха. После едната от тях каза:
— Аз наистина се заприказвах. — И се скри във входа.
Другата погледна Алиса подозрително и рече:
— Какво невъзпитано момиче!
— За какво момиченце й каза? — попита я Юлка.
— Момиченцето й седи в къщи и мисли, че майка му никога няма да се върне. А майка му съвсем го беше забравила. Трябваше да й напомня.
— Опитай баницата — помоли Лариса. — Баба ми поръча непременно да те почерпя. Тя каза, че вие не можете да правите такива баници, защото тя ще отнесе тайната със себе си в гроба.
— Нека те научи! — предложи Юлка.
— Няма да може — рече Лариса. — Нямам никакви домакински способности.