— Търся доктора. Жена ми заболя.
— Тук няма доктор.
Мъжът се приготви да затвори вратата, но Поаро ловко мушна крака си. Изведнъж той се превърна в истинска карикатура на разгневен французин.
— Какво говорите, няма доктор ли? Ще ви дам под съд. Трябва да дойдете! Ще стоя тук, ще звъня и ще чукам цяла нощ.
— Драги господине… — Вратата отново бе отворена и мъжът, по пантофи и халат, пристъпи напред да успокои Поаро, като хвърли неспокоен поглед наоколо.
— Ще извикам полиция.
Поаро се приготви да слезе по стълбите.
— Не, за бога, не правете това! — Мъжът се спусна след него.
С умело движение Поаро го блъсна и той се запрепъва надолу по стъпалата. В следващата минута и тримата бяхме от вътрешната страна на вратата, затворихме я и я залостихме.
— Бързо вътре! — Поаро тръгна към най-близката стая, като по пътя запали лампата. — А вие — зад завесата!
— Си, сеньор — отвърна италианецът и се мушна зад богатите гънки на завесата от розово кадифе, която се спущаше пред прозореца.
Всичко стана за по-малко от минута. Тъкмо той се скри от погледа, и една жена се втурна в стаята. Тя бе висока, с червеникава коса и придържаше алено кимоно около стройното си тяло.
— Къде е съпругът ми? — извика тя с неспокоен, уплашен поглед. — Кои сте вие?
Поаро пристъпи и се поклони.
— Да се надяваме, че мъжът ви няма да настине. Забелязах, че бе обул пантофите си, а и халатът му не е тънък.
— Кой сте вие? Какво правите в дома ми?
— Вярно е, мадам, че никой от нас няма удоволствието да ви познава. За това особено трябва да се съжалява, тъй като един от нас е дошъл от Ню Йорк специално да се срещне с вас.
Завесите се разтвориха и италианецът излезе напред. С ужас забелязах, че той размахваше моя пистолет, който без съмнение Поаро по невнимание бе оставил в колата.
Жената изпищя пронизително и се обърна да избяга, но Поаро стоеше пред затворената врата.
— Пуснете ме — извика тя, — той ще ме убие.
— Кой пречука Луиджи Валдарно? — попита дрезгаво италианецът, размахвайки оръжието, и ни разблъска с него. Не смеехме да мръднем.
— Боже мой, Поаро, това е ужасно. Какво ще правим? — изкрещях.
— Ще ви бъда задължен, Хейстингз, ако се въздържите от излишни приказки. Мога да ви уверя, че нашият приятел няма да стреля, преди да му кажа.
— Сигурен ли сте? — попита италианецът, като се ухили неприятно.
За разлика от Поаро аз не бях така сигурен, но жената светкавично се обърна към Поаро:
— Какво искате?
Поаро се поклони.
— Не мисля, че е необходимо да обиждам интелигентността на Елза Харт с обяснения.
С бързо движение жената грабна една голяма котка от черно кадифе, която служеше да се покрива телефонът.
— Зашити са в хастара й.
— Умно — промърмори Поаро с одобрение. После отстъпи от вратата. — Приятна вечер, мадам. Ще задържа приятеля ви от Ню Йорк, докато подготвите измъкването си.
— Ама че глупак! — изрева едрият италианец и като вдигна пистолета, стреля право в бягащата жена в момента, когато се хвърлих отгоре му. Но оръжието само безобидно щракна и чухме гласа на Поаро, изпълнен с лек укор:
— Никога ли няма да се доверите на стария си приятел, Хейстингз? Не обичам близките ми да носят заредени пистолети със себе си и няма да разреша и случайни познати да го вършат. Не, не, mon ami — обърна се Поаро към италианеца, който грубо ругаеше, и продължи с лек укор: — Разберете какво съм направил за вас. Спасих ви от бесилка. А не мисля, че красивата ни дама ще избяга. Не, не. Къщата се наблюдава отвсякъде. Тя ще попадне право в ръцете на полицията. Нима това не е приятна и успокояваща мисъл? Да, вече можете да излезете от стаята. Но бъдете внимателен, бъдете много внимателен! Аз… А, отиде си! А моят приятел Хейстингз ме гледа с очи, в които се чете укор. Но всичко е толкова просто. От самото начало бе ясно, че от около няколкотостотин кандидати за апартамент К 4 в Моктегю мекшънз само Робинсънови са били одобрени. Защо? Какво е онова, което ги е отличило още от пръв поглед от останалите? Видът им? Възможно е, но хора като тях не са рядкост. Тогава името им!
— Но какво необикновено има в името Робинсън? — извиках аз. — Толкова често се среща.
— Ох, боже мили, точно така! Работата е в името. Елза Харт и съпругът й, или брат й, или какъвто й се пада, идват от Ню Йорк и наемат апартамент на името на мистър и мисиз Робинсън. Внезапно научават, че едно от тайните общества, Мафията или Камора8, към които, без съмнение, е принадлежал Луиджи Валдарно, е по следите им. Какво правят те? Скрояват съвършено прост план. Очевидно знаят, че преследвачите им не ги познават лично. Какво по-просто от това? Предлагат апартамента с абсурдно нисък наем. От хилядите млади двойки, търсещи жилище в Лондон, не може да няма няколко Робинсънови. Просто въпрос на изчакване. Ако погледнете в телефонния указател на името Робинсън, ще разберете, че рано или късно светлокоса мисиз Робинсън сигурно ще се появи. И какво ще стане? Отмъстителят пристига. Той знае името, знае адреса. Нанася удара! Всичко е свършено, отмъстителите — задоволени, а мис Елза Харт още веднъж се е отървала на косъм. Между другото, Хейстингз, трябва да ме представите на истинската мисиз Робинсън — това чудесно, правдиво същество! Какво ще си помислят, като видят, че апартаментът им е бил разбит? Трябва бързо да се върнем. Този шум ме кара да мисля, че Джап и приятелите му пристигат.