Андрей Гуляшки
Приключение в полунощ
1
Няколко месеца подир описаните събития в Момчилово се завърна учителят Методи Парашкевов — първият откривател на стратегическата руда в околностите на Змеица.
Два дена Илчовата механа се тресеше от юнашки смехове и песни, младите кършеха хора на кръстопътя, а бай Гроздан, председателят, нареди по тоя случай да се заколят две шилета и да се устрои според стария обичай на дедите народно тържество.
От София пристигнаха геолози и инженери, плъпнаха по чукарите и по сипеите на Змеица, мереха и размерваха местността надлъж и нашир. Небето се склопи, заваляха есенни дъждове. Изследователите навлякоха гугли и мушами, но не спряха работата си нито за ден. После дойде ред на товарните машини. По разкаляните пътища забръмчаха камиони и самосвали, пъргави газки с прогизнали брезенти сновяха като мокри бръмбари между тях. Вековният покой на тоя край беше завинаги смутен и старият Карабаир, привикнал само с медногласния припев на хлопатарите, забули челото си с облаци и гъсти мъгли.
Така потръгнаха големите промени в тоя край.
Разбира се, в мъгливите дни на късната есен и най-предвидливите от Момчиловци не можаха да предугадят онова, което идеше занапред. Дори аз, участъковият лекар, не дръзвах да си представя, че само след една година тук ще има и кино, и културен клуб, и спортно игрище; че Балабаница ще бъде представена за образцов бригадир поради особени успехи в млеконадоя; и че бай Гроздан ще бъде председател на обединеното трудово-кооперативно земеделско стопанство.
Но Илчовата механа въпреки тоя пролетен цъфтеж безнадеждно старееше, пустееше откъм посетители. Само аз и даскал Методи прекрачвахме редовно каменните й стъпала. Пиехме виното си, мълчахме и понякога си спомняхме за Авакум.
… Мислех си, че като се обединят нашите две стопанства, и отношенията ми с доктор Начева ще навлязат, както се казва, в по-благополучна фаза. Защото обединението вещаеше много добрини и благополучия за кооператорите, а пък аз бях и телом, и духом техен човек. Но хубавите ми предчувствия не се оправдаха, новата, по-висша обществена фаза, в която навлязоха нашите два колектива, не можа да затопли изстиналата ни дружба. Налице беше някакво грубо нарушение в закономерността на явленията, но аз с моята ветеринарна подготовка бях безсилен да го проумея. Съдете сами: Когато най-после капитанът от артилерията Матей Калудиев напусна Момчилово, като се затири нанякъде си заедно с другите геолози от групата, аз си отдъхнах: сега, рекох си, бедната доктор Начева вече няма да търпи и да понася пряко сила един такъв натрапничав и доста буен човек. Лично с мен капитанът се държеше много мило и аз не мога да се оплача. Но заради доктор Начева, заради нейното спокойствие преди всичко много се зарадвах, когато му видях гърба. И така аз веднага реших да подновя нашата стара дружба, без да правя дори намек за капитана — като че ли нищо не е имало и нищо не е било. Обадих й се по телефона, а после излязох на пътя, който води за село Лъките.
Доктор Начева ме посрещна извънредно весело. Сега тя се държеше с мен много по-свободно отпреди, толкова интимно, че аз се смутих до немай-къде. За да изляза от неловкото положение, аз взех от земята едно лъскаво камъче и започнах да го подхвърлям, после отворих дума за метила по овцете и за калоричното хранене на кравите майки. Говорех доста увлекателно, но моята колежка изведнъж се сети, че трябва да ходи при някаква болна или родилка, и ме остави насред пътя, без да ми подаде ръка.
Тази привечер беше чудно хубава. Розова мъгла обвиваше челото на Карабаир, а тайнствената Змеица потъваше в едно тихо море от синкава здрачевина. Зад боровата гора откъм Лъките възлизаше луната, а Голямата мечка и Полярката вече примигваха в потъмняващото небе. Тази привечер беше прекрасна, но аз се завърнах в къщи с лошо настроение, като ученик, получил най-неочаквано двойка по любим предмет.
През следващите дни и седмици работите не се подобриха — моята колежка почти не ме забелязваше. Пък аз се правех на равнодушен човек, комуто такива жени като доктор Начева не правят никакво впечатление. Но се застоявах по за дълго в Илчовата механа. Бяха дъждовни дни, духаха студени ветрове, а в окадения оджак пърпореше тих огън. Колко беше хубаво! Ровех с пръчица в пепелта, правех си полета и планини и къщи със скътани дворове. По витите пътечки минаваше жена с кремав шал върху раменете си и много се пазеше да не закачи полата си о някой бодлив храст. Тя стъпваше като по лед и притискаше полата си към коленете и това беше много смешно. Аз знаех, че ще мине покрай мен и че ще спрем един срещу друг, преди да се разминем, и че в тоя миг аз ще трябва да й кажа нещо много интересно и много важно. Но думите не идваха в паметта ми. Ровех с пръчица пепелта, а в комина свиреше студеният вятър и навремени някоя дъждовна капка падаше и съхнеше върху кротката жар.