Той притежаваше вродено, артистично чувство за мярка. Като почувствува, че ме е занимавал извънредно дълго време със себе си, веднага обърна разговора и захвана да ме разпитва как „поминувам“ в царството на Мехмед Синапа, че зер някога по ония места се е подвизавал наистина самият Мехмед Синап. И аз, увлечен от въпросите му, разправих житие-битието си, дето се казва, от игла до конец. Само спестих от разказа си оня случай с Фатме при реката. Всъщност това беше една съвсем нищожна подробност.
Докато разказвах, той внимателно слушаше и си шареше нещо с молив по страниците на един доста обемист бележник. Сигурно си рисуваше разни вазички. Така, както аз обичам да изобразявам овнешки глави, когато слушах някого само от учтивост.
Като наближи време за обяд, Авакум излезе за малко от ателието, за да се измие и облече. Бях много любопитен да видя като каква ваза е нарисувал в бележника си. Пък и някакъв вътрешен усет ми подсказваше, че този път той е изменил на навика си и вместо разни вази е изобразил красиви моменти от моя разказ. Аз разказвах с увлечение и много живописно.
Но Авакум… не беше дори помислял да рисува вази! Не личеше никакво изображение. Ето какво имаше върху белия лист:
Триград — Бор (S. S–E): 7–8 км. Път — мек. Река. 2 преминавания през брод. Други поточета — 20 мн. Гора: 2 км — W, 1 км. S. E. 6-ти км — чарк (изоставен). Поляна. Всичко при добра видимост — 100 мн.
Бор–Видла (E от Триград, после E–S): 6 км. Път — мек. 2 км гора (смес); 4 км ливади. Видимост! — Всичко 60–70 мн.
Тази скука беше изпъстрена с разни топографски знаци: триъгълници, колелца с точки в средата и още какви ли не йероглифи. Аз познах само символичния знак, с който топографите означаваха боровите гори: той наподобява донякъде истински бор.
Гледах картинката и напразно търсех в нея следи от възторжения ми разказ. Авакум беше доста странен човек.
А после ние отидохме да се храним. Мислех си, че Авакум ще ме заведе в някой от големите столични ресторанти. Той беше облечен „а катр епенгл“, както казват французите — сдържано, но елегантно. Пък и аз бях сложил небесносинята си връзка — мисля, че за втори път или трети път през последните три години. Беше ужасно задушно, но все пак аз бях ветеринарен лекар и някои неща трябваше да се спазват.
Та аз много се надявах, че ние ще обядваме в някой от големите столични ресторанти. А когато Авакум повика такси, помислих си, че всичко е наред. Стана ми много приятно, защото отдавна не бях се возил с лека кола — от камионите и газките ми беше дошло до гуша. Затова и не обърнах внимание на думите, които Авакум изрече на шофьора. Беше ми все едно дали ще обядваме в „Балкан“, или в Унгарския клуб.
Но когато нашето такси се отклони от центъра в северна посока и след като изплава из мравуняка на булевард „Георги Димитров“, зави наляво и се отправи към големия мост над Владайската река, аз започнах да се безпокоя, но си помислих: какво пък, ще обядваме вън от София, може и в някой банкянски ресторант. И погледнах изкосо към Авакум: той се беше умълчал.
Отминахме моста и след няколко секунди колата намали бързината си и спря. Започнах учудено да се оглеждам, а през това време Авакум заплати на шофьора и много мило ме покани да изляза навън. Дори се пресегна, та отвори вратичката. Разбира се, и аз можех да направя това, но загубих време, докато се оглеждах.
Застанах доста навъсено на тротоара. Тогава Авакум ме улови подръка и ме заведе в едно съвсем неугледно заведение — не забелязах дали изобщо имаше някаква фирма над входа. Ние се промъкнахме покрай няколко маси и докато си проправяхме път, аз усещах да ме лъха в лицето една невероятно приятна миризма. Ухаеше на скара, на черен пипер и на отлежало пиво. Сетне се изкачихме по една вита стълба на галерията. Тук беше по-спокойно, върху масите се белееха чисти покривки. Галерията имаше П-образна форма и аз можех от мястото си да наблюдавам и партера, и заляния от слънцето насрещен тротоар. Стана ми приятно, дори се усмихнах.
Сетне при нас дойде една сервитьорка, много руса и с чипо носле. Тя имаше върху косата си бяла кордела, а къдравата престилка правеше две хубави и меки чупки под високия й бюст. Тя се усмихна на Авакум и аз забелязах това. И Авакум се усмихна. Като направи поръчката, той й каза:
— Този момък е мой приятел. Харесва ли ти?
Помислих, че девойката ще се разсърди, защото въпросът на Авакум не беше твърде деликатен. Но тя само повдигна дългите си мигли и сините й очи се засмяха.
А после ние ядохме най-хубавите кебапчета на света пихме най-хубавата бира и ни беше много весело. Черпеше Авакум, понеже беше домакин, но застанеше ли девойката с корделата до нас — прехвърляше върху мен грижата за поръчките. Тя се навеждаше над рамото ми и аз усещах дъха й по бузите си. А веднъж докоснах, без да искам, ръката й. Авакум пушеше луличката си, усмихваше се със своята добродушно-снизходителна усмивка и се правеше, че не забелязва нищо.