— Как ще водим заниманията? — попитах аз с угаснал глас, защото гърлото ми беше започнало да пресъхва.
— Заниманията? — Докторът отново разпери ръце. — Ще ти дам адреса на нашата складова служба. Там има един чудесен момък, който всичко знае.
— Само това ли?
— Има време бе, Анастасие! — засмя се весело докторът. — Защо бързаш? Който много бърза из пътя, далеко не стига! Аз съм мотоциклетист и туй го зная от опит. Ти мотор караш ли?
Поклатих отрицателно глава.
— Рибар ли си?
— Не съм.
— Не обичаш ли да зяпаш как другите ловят риба?
Излъгах, че обичам.
— Е, тогава ще станем добри приятели — каза докторът и потърка ръце. — Ще те настанявам отдире, на седлото, и ще те водя с мен. Пък като се завърнеш в Триград, ти ще ме поканиш да ти дойда на гости. Бива ли?
— Ще ми бъде много приятно — казах аз.
— А пъстърва има ли по вашите реки?
Обясних му, че нашите реки са претъпкани с пъстърва. Дори му казах, че има един човек на име Ракип Колибаров, който всеки ден лови по няколко килограма.
— Ракип Колибаров — каза замислено докторът.
После той премига няколко пъти, като че ли искаше да си припомни нещо. Пък и аз си помислих: защо наистина това име, името на Ракип Колибаров, кара хората да се умълчават?
А докторът разкърши рамене и погледна часовника си. Наближаваше пет.
— Анастасие — рече той, — иди в съседната стая при другарката Ирина Теофилова. Помоли я да ти обясни някои неща, а като стане време за излизане, аз ще намина да те взема. Бива ли?
— Разбира се! — казах аз. И допълних много въодушевено. — Непременно ще ви чакам.
В тази съседна стая имаше две маси и срещу всяка от тях седеше по една млада жена. Когато влязох и застанах до вратата, те повдигнаха едновременно главите си и любопитно ме изгледаха.
Кой знае защо, може би от горещината, аз стоях до вратата и си мълчах. Аз гледах жената, тази, която беше от лявата ми страна, и очите ми като че ли не можеха да се откъснат от лицето й. Но какво лице, господи! Струваше ми се, че съм го виждал много пъти, че ми е познато, и все пак съзнавах много ясно, че сега за първи път се мяркаше пред погледа ми, като картина от някаква илюстрована книга. Ах, да! Ако не беше задухаха, аз щях веднага да се досетя, разбира се. Това лице напомняше картина от ренесансово време: разкошна черна коса, черни вежди и извити мигли на мадона и големи светли очи. Светли като моето южно небе над Видла. Но южното небе над Видла беше прозрачносиньо, а тия сини очи имаха мраморен блясък — сияеха като флуорити, а сами бяха непроницаеми — наподобяваха очите на Авакум.
Тя помръдна с рамене и се надигна полека от стола си. Сега аз я видях изправена. Нейният ръст беше малко по-висок от среден. Тя изглеждаше закръглена в раменете и в бюста си, без да е пълна, и всичко у нея като че излъчваше зрялата прелест, ранното лято на женската хубост.
Тя каза: „Какво обичате?“ — и очите й спокойно ме премериха от главата до петите.
— Търся другарката Ирина Теофилова — обясних аз и се прокашлях, защото бях много зажаднял за вода.
Тя кимна с глава, но аз не разбрах какво искаше да каже, затова продължавах да си стоя до вратата.
Тогава иззад масата отдясно се изправи другата жена. И тя беше на ръст колкото първата и трябва да си призная, че и тя ми направи много хубаво впечатление. Само че косите й бяха кестеняви и изглеждаше малко по-слаба. В кафявите й очи нямаше нищо забележително, но ми се стори, че гледаха някак прекалено дръзко и дори закачливо. За разлика от първата нейните ръце бяха по-голи и деколтето на роклята й — по-отворено. То правеше една хубава чупка в средата.
— Вие, другарю, от провинцията ли идете? — запита ме тя. Не зная защо тя попипа с ръка брошката си. Лъскавото украшение лежеше точно там, където деколтето й правеше онази красива чупка.
Нейният въпрос беше доста конкретен.
— От провинцията идвам — казах аз. — От Триград. — И на свой ред запитах: — А вие по какво познахте?
Такава беше първата ми среща с персонала на доктор Петър Тошков. И Теофилова, и Чавова бяха доста любезни. Черпиха ме с вода и ми разказаха интересни неща. Но повече говореше Христина Чавова. Тя ми каза, че мургавият цвят много ми отива и че синята ми връзка отговаряла по тон на очите ми. На това място от нашия разговор Ирина Теофилова се усмихна с подчертана снизходителна усмивка. Пък нямаше защо да се усмихва така, защото връзката наистина отговаряше по тон на очите ми, въпреки че беше малко по-тъмна. Личеше си, че Теофилова притежаваше по-суров характер. Но аз повече разговарях с машинописката. Тя ме уведоми, че тяхната профорганизация развивала активна дейност и че благодарение на тази дейност за служителите при центъра била инсталирана удобна баня с два душа и огледало. Банята се помещавала на таванския етаж.