— И вие можете да я ползувате, защото сте командирован към нашия отдел — каза ми Чавова. — Искате ли да ви заведа?
Тук Ирина Теофилова пак се усмихна.
В този момент при нас влезе доктор Петър Тошков. Сега той беше закопчал ризата си. Но аз се учудих ужасно, като видях, че под бялото си сако той беше навлякъл един дебел вълнен пуловер.
— Анастасие — каза ми докторът, — работното време изтече. Трябва да си вървим.
Аз се сбогувах любезно с Чавова, а на Ирина Теофилова кимнах студено с глава. Доктор Петър Тошков направи обратното: той кимна небрежно на Чавова, а ръката на Ирина — така ми се стори — задържа в лапата си няколко секунди повече, отколкото беше необходимо.
И така аз ще разкажа още няколко страници, а после ще оставя Авакум да продължи тази история докрай.
Като излязохме на улицата, докторът ме помоли да го почакам една минутка. Всъщност той ми каза само: „Анастасие, стой тука за минута“ — и тозчас се шмугна в задния двор на сградата. Останал сам и макар че стоях до централния вход на учреждението, чувствувах се доста потиснат. Мислех си: Ако сега излезе машинописката Чавова и ми каже: „Другарю Буков, не бихте ли се поразходили с мен?“ — или: „Не бихте ли ме изпратили до вкъщи?“ — аз непременно щях да се съглася. В края на краищата все някак трябваше да се убие времето. Така си мислех и наистина — аз предчувствувах това — Чавова излезе. Тя весело приказваше с един млад човек и не ме забеляза.
Докато я изпращах с очи, аз дочух страшна пукотевица. Яхнал един червен и гърмящ мотоциклет, докторът пристигна и властно ми махна с ръка.
— Качвай се отзад — изкрещя ми той през пукотевицата. — Ще те водя на язовира „Искър“!
Чавова не успя да ме забележи, тъй че аз нямах никакви ангажименти. Можех да скитам на воля, където си искам. Но в тоя миг си спомних за Авакум и изтръпнах.
— Другарю Тошков — казах му аз, — имам един приятел, археолог, комуто съм обещал…
— И него ще вземем, качвай се! — изрева докторът и удари с крак по паважа. — Голяма работа! Къде е този приятел?
Обясних му, но той подкара машината тъкмо в противоположна посока. Нито знаех къде препускаше по тая неизвестна посока, нито ми беше ясно къде ще сложим Авакум. Мотоциклетът като всички мотоциклети имаше само едно допълнително седло!
А по-сетне се изясни, че тревогите ми са били напразни. На две минути от центъра докторът имаше гараж — дъсчена барачка в двора на една четириетажна сграда. Той измъкна от барачката тъкмо това, което ни трябваше — кош. Просто го донесе на ръце до мотора и със същото усилие с каквото аз носех например лекарската си чанта.
И ние полетяхме към музея.
Авакум, който рядко се изненадваше от нещо, този път остана доста учуден.
— Ти ли си археологът? — стисна ръката му докторът. — Браво! Аз пък съм Петър Тошков, началник на туй момче по линия на лекарствата. Сядай в коша, ще те водим на язовира за риба!
Авакум повдигна рамене, после сложи ръка на задния си джоб. Но нали беше човек на действието — не се колеба дълго. Впрочем той веднага се настани в коша.
Като излязохме на шосето, докторът „наду“ машината, вятърът писна покрай ушите ми и целият свят полетя стремглаво срещу мен. Заврях нос в широкия докторов гръб и затворих очи.
След тридесетина минути ние пристигнахме на язовира. Когато слязох от седлото, стори ми се, че земята бяга под краката ми: докторът беше „гонил“ с повече от сто километра в час. Но Авакум поразкърши рамене и се прозина.
— Бавничко карахте — каза той на доктора. — Откровено казано, мен ми доскуча.
Докторът се почеса по тила:
— Можех и по-бързо, но се боях за момчето. Току-виж, че изпаднало някъде. А после?
— После Фатме от Видла щеше много да скърби — намигна ми Авакум.
Аз едва не политнах, въпреки че земята се беше поуспокоила вече.
— Каква Фатме? — попитах аз.
— Тази, с двата реда синци. Забрави ли?
Легнах по гръб на тревата. Шумеше тих ветрец, по небесната шир плаваха малки сребристи облачета с накъдрени крилца. Аз си спомних, че поетите сравняват тия облачета с ладийките платноходки. Плават си платноходките по небесния океан. И това пътешествие, гледано отдолу, изглежда много красиво. Сетне се обърнах с лице към водата, устремих очи към далечните сини брегове и дълго и от душа се любувах на тази голяма придобивка за народното стопанство.
А през това време моят приятел и доктор Петър Тошков водеха оживен разговор. Оказа се, че и двамата са маниаци на мотоциклетна тема, че еднакво уважават една и съща фабрична марка, че еднакво обичат пределната скорост и че по един и същи начин задействуват при нужда ръчната и крачната спирачка. По време на тоя въодушевен разговор, докторът на няколко пъти блъсна Авакум по рамото и Авакум на няколко пъти го черпи с цигари от своите. После и двамата откриха, че пушат едни и същи цигари и че страдат еднакво от една и съща кашлица.