След „светая светих“ ние разгледахме другите части на апартамента. В спалнята имаше само едно двойно легло, покрито доста несръчно с няколко одеяла от войнишки тип. Върху прясно боядисаните стени бяха забити куки и пирони — варварски акт според мен, който и в Триград, че и в къщурката на дядо Реджеп не се практикуваше вече. По тия пирони и куки висяха обесени одеянията на нашия биохимик.
Кухнята приличаше на кабинета с тази разлика, че тук хаосът се състоеше от домашните принадлежности на доктора: трябваше много да внимаваме, за да не стъпим в някоя от тенджерите или да не се докоснем, без да щем, о някой окаден тиган.
— Докторе — запита го Авакум, — доколкото разбрах, ти си ерген — за какъв дявол ти са тогава всичките тези атрибути?
Стори ми се, че докторът се смути: той заби поглед в краката си, като че ли там беше написан отговорът на Авакумовия въпрос.
— Какво да се прави — каза той. — Имам слабост към кухненските работи, а защо — господ знае! Мина ли покрай магазин за такива неща — драго ми е да се отбия и да си купувам кога тенджера, кога чайник или тиганка. Долу в избата имам още два пъти по толкоз!
Той погледна разпилените съдинки и се усмихна:
— Пък кой знае, може да дотрябват някога! Всичко се случва.
Авакум тозчас се съгласи, че всичко се случва на тоя свят. Той например купувал детски книжки, илюстровани. И уверяваше разпалено доктора:
— Две етажерки съм напълнил — буквално догоре. И още толкова държа на тавана.
— Виж, за детски книжки не ми е дохождало на ум! — каза замислено докторът.
— Нищо — кимна му Авакум. — Ако стане нужда някога — аз съм насреща, ще ти услужа.
Докторът поглади брадичката си и щастливо се засмя.
Пък аз бях ходил в квартирата на Авакум и знаех с абсолютна сигурност, че той няма нито една детска книжка в библиотеката си.
След това докторът наметна една бяла престилка върху раменете си, превърза я на „фльонга“ отдире и захвана да чисти рибата по един много виртуозен начин. Ние следяхме работата му с голям интерес. Но по едно време той отпусна ръце и дълбоко въздъхна.
— И компанията е чудесна — каза той, като ни гледаше тъжно, — и рибата е прясна, и виното съм осигурил. Само една подробност липсва, за да бъде картината пълна.
— Тъмнокосата — усмихна се Авакум.
Докторът го изгледа ласкаво и кимна с глава.
— Докторе — каза той, — ако нямаш нищо против, аз бих могъл да поканя от твое име Тъмнокосата и тя ще ни удостои с присъствието си — в това се обзалагам. Но само при едно условие. А именно…
— А именно? — начумери веждите си докторът. Той пльосна очистения шаран върху масата и скръсти ръце на гърдите си. В тази поза, ако имаше мустаци и беше облечен в трико, той щеше съвсем да прилича на някогашните световни шампиони по гръко-римска борба.
— Адресът й — засмя се Авакум.
Докторът свали ръце от гърдите си и една широка усмивка разтегли устните му почти до ушите.
— Адресът й!… Ирина Теофилова, улица „Брод“ номер 33. Не е далече оттук. Да го запиша ли на листче?
Авакум махна с ръка.
Кога и как разцъфна тази любов?
Тя дойде ненадейно, както ненадейно повява вятърът от юг през топлите летни нощи. Тя дойде след първия поглед онази вечер, може би след първата усмивка. А когато се събуди заранта, тя вече цъфтеше в душата му. Така разцъфтяват овошките в края на пролетта: привечер са зелени, пъпките са затворени, а когато розовината на изгрева залее света — усмихват се в невестинско облекло.
Ирина и Чавова стояха в малкото дворче зад тухлената къща и кой знае — сигурно си бъбреха както винаги, за скучни делнични неща.
Тогава Авакум каза:
— Вашият началник, доктор Петър Тошков, кани и двете ви на скромна вечеря.
Докторът го беше изпратил само за Ирина, но му дожаля за другата — затова и умножи поканата на свой риск.
През отворения прозорец на партера струеше жълта светлина. Откритите и заоблени рамене на Ирина, ръцете й, шията — всичко у нея блестеше с мек блясък като стара позлата. А в черната дълбочина на очите й като да грееха мънички, едва видими далечни звезди.
— Ще има прясна риба за вечеря — каза Авакум.
— Боже, колко обичам прясна риба — плесна с ръце Чавова.
Ирина мълчеше.
— Докторът ви чака — каза Авакум.
Тя повдигна глава и очите му се срещнаха с нейните. Тя го наблюдаваше спокойно, съсредоточено, без да бърза и без да се стеснява.
И макар че издържа погледа й и сам да я наблюдаваше също така спокойно и съсредоточено, Авакум за пръв път в живота си не направи никакъв извод. Онази сметачна машина у него, която винаги и безпогрешно превърташе механизмите си, когато до съзнанието му достигаха възприятията, сега мълчеше, не действуваше, като че ли изведнъж беше пресекнал токът, който я захранваше с живот.