Полковникът мълчеше.
— Още две думи — каза Авакум. — Позволявате ли? Споменах за това S. О. S. Изниква такъв въпрос: защо все пак болестта не утихва, защо заразата се шири така неудържимо? Нали още преди девет дни центърът изпрати ваксина за изграждане на имунитет? Но изглежда, че тази ваксина не действува, че тя не притежава необходимите качества за изграждане на имунитет. Ваксината е негодна. Аз се обзалагам срещу каквото щете, че от Смолян пишат именно така: ваксината е негодна.
Полковникът кимна с глава.
Авакум запали нова папироса и се умълча. Пръстите на лявата му ръка започнаха да почукват по облегалката на креслото. Пламъчетата, които блеснаха в очите му, докато говореше, угаснаха изведнъж, но лицето му не потъмня: то приличаше сега на една строга фасада, където прозорците са засенени със светли, меки, но непроницаеми завеси.
Полковникът седеше неподвижно, той като че ли беше току-що изслушал най-хубавата музика, каквато може един обикновен човек да чуе. В погледа, с който съзерцаваше своя събеседник, в начина, по който беше навел главата си встрани, в ръцете, които държеше сключени и сякаш застинали върху масата — във всичко това имаше почуда и възторг.
— Другарю полковник — наруши мълчанието Авакум. — Вие ме извикахте спешно — значи, работата е бърза. Аз съм на ваше разпореждане. — Той погледна началника и по тънките му устни само за миг се мярна бегла, едва забележима усмивка. — Вие от собствен опит знаете колко фатални могат да бъдат за едно дело няколко пропуснати минути. Груши закъснял и Наполеон загубил битката при Ватерло!
Полковникът се засмя.
И вместо да завърши срещата с обичайните сухи и протоколни напътствия и приказки, той дойде до Авакум, сложи ръката си на рамото му и простичко го запита:
— Ти нали оттук ще започнеш? От тая загадка с ваксината?
Тоя въпрос съдържаше всичко: и заповед за действие, и постановка на предстоящата за решаване оперативна задача.
Авакум се изправи и погледна електрическия часовник. Стрелките му показваха точно единадесет часа.
6
Складовете на центъра се намираха на около петнадесет минути път северно от Министерството на земеделието. Авакум повика кола, намести се удобно на задната седалка и затвори очи.
За него не беше мъчно да преодолее инерцията на заседналия си живот, защото работата му на реставратор археолог — и тя бе своего рода „детективска“ дейност. От белезите на частното, от признаците на отделните части на предмета той възстановяваше картината на цялото, точната форма на предмета. Отгатваше по причудливите извивки на теракотените парчета, по чупките и по онова, което липсваше между тях, точните контури на античния съд и мястото на всяка негова отделна част. Същия този индуктивен метод на изследване той прилагаше и в разузнаваческата си дейност, но както в реставраторската си работа, така и при разузнаването винаги и във всички случаи изхождаше от обширни и дълбоки познания за общото.
Схващаше ли Авакум вътрешното единство на тия две толкова различни по характер дейности? Той не обичаше да говори за себе си и още по-малко обичаше да слуша, когато други говорят за него. Само веднъж в разгорещен спор с няколко надменни млади художници той се беше изпуснал да каже: „Аз служа на красотата повече от всички ви!“ Имаше ракия на масата и може би тя му бе помогнала да направи това едничко самопризнание в своя живот. Аз, който го познавам много отблизо, и сега не мога да кажа какво по-точно имаше тогава пред вид. Дали своята дейност на изкусен реставратор? Или покриваше понятието за красотата със секретната си работа на разузнавач.
Както и да е. Колата го носеше към складовете на центъра и той се усмихваше в себе си: този път случаят го срещаше с познати хора. С Венцеслав Рашков, началника на складовия отдел, той беше ходил дори на излет до Искъра. Този момък, слязъл сякаш от някой първомайски плакат, първенец и в танците, и на спортната площадка, и в служебната дисциплина, не будеше подозрения: към такива хубавци, „приятни във всяко отношение“, Авакум се отнасяше с добродушна снизходителност. Предричаше им успех по стълбицата на служебните повишения до ранг „началник-отдел“, щастлив семеен живот и пътуване зад граница с билет, спечелен от Държавната лотария. Той поощряваше Венцеслав: „Имаш щастлива звезда — играй на тото!“ — и му се смееше с незлобив смях. Разбира се, Венцеслав не се обиждаше. Той беше така устроен по характер, че и да искаше, не можеше да се сърди. Възприемаше смеха на Авакум като проява на интимност и доброжелателство, ласкаеше се и му беше благодарен в душата си. А що се отнася до тото — той попълваше редовно фишовете и в това отношение не се нуждаеше от насърчение. Понякога печелеше дребни суми и тогава, щастлив и до немай-къде обнадежден, черпеше колегите си и началника на службата с цветен локум.