Сега, като се отбиваше уж случайно при него, Авакум имаше намерение да задигне скришом две флакончета с ваксина от партидата, която се разпращаше в заразените погранични райони, и от другата ваксина, която лежеше още непокътната в оригиналната си опаковка. После щеше да отнесе тия проби в химическата лаборатория на Държавна сигурност, за да се установи дали те са идентични помежду си и дали има някаква разлика в интензивността им. И друго кроеше в ума си, но чакаше да пристигне на място, за да се ориентира в обстановката.
Когато колата наближи складовете, той поръча на шофьора да спре, а стотината крачки, които го деляха до входа, измина пешком. Това беше една къса и сбутана уличка в съседство с прелеза над гара Сердика, прашна и мръсна поради непрекъснатата върволица от каруци, които се търкаляха от сутрин до вечер по разкъртения й паваж. Платното и тесните й плочници се провираха между два реда ниски къщи и калдъръмени дворчета, зашумени тук и там с люляци и стари акации, посивели от жегата и уличния прахоляк.
Складовете на центъра се помещаваха в еднокатна, но масивна четвъртита постройка. Лицето й гледаше към улицата, а гърбът й опираше в една полегнала ограда от прогнили тараби, зад които стърчаха основите на започната някога, но недовършена и изоставена сграда. Като всеки склад и това помещение имаше мрачна външност, а излющената му мазилка и зарешетените прозорци усилваха още повече студения му, почти затворнически вид.
Авакум вървеше по насрещния тротоар, пътем изучаваше подстъпа за склада откъм улицата и кой знае защо — това се случваше рядко с него — изпитваше в душата си някакво странно и необяснимо безпокойство. Всъщност това не беше безпокойство, а едва доловимо смущение на съвестта: тоя миг, когато започна да оглежда мрачната и зловеща сграда, той съжаляваше вече за студеното си и пренебрежително отношение към нейния стопанин. Младият човек, веселякът, който беше принуден да прекарва по-голямата част от времето си в тоя огромен ковчег, заслужаваше, естествено, по-топли обноски и повече уважение.
„Сега ще му кажа нещо хубаво и приятно“ — помисли Авакум и натисна звънеца.
Авакум натисна втори път звънеца и понеже все още никой не му отваряше, той погледна часовника си. Беше единадесет и половина. Той повдигна ръката си, за да позвъни трети път, но не успя да докосне никеловото копче. Бравата щракна отсечено и тежко като затвор на оръдие, дебелата дъбова врата бързо се разтвори, сякаш беше блъсната навътре от могъща пружина, и пред Авакум застана един изплашен и като че ли втрещен от ужас човек.
Той видя пред себе си ниско човече на около петдесет години, плешиво и с набръчкано лице като овехтяла хармоника. То беше облечено в синя замърсена престилка, носеше очила с телени дръжки, но те бяха вдигнати високо над изшиления му нос — стояха като залепени върху изпъкналото му чело.
Авакум можеше с един поглед и само за няколко секунди да съзре и да запамети десетки големи и малки подробности от външността и облеклото на който и да било случайно срещнат човек. Това беше рядка способност, каквато малцина притежават: надарените с остра наблюдателност виждат и запаметяват огромно количество подробности за необикновено късо време — зрителната им памет прилича на невидима, всичко записваща чудодейна кинокамера. Но Авакум притежаваше и една друга способност и аз мисля, че тя беше наистина изключителна. Със своя мимолетен поглед той улавяше не само подробностите и особеното в тия подробности, но откриваше чертите на характера зад тях, отгатваше действията на хората и в много случаи предугаждаше намеренията им.
Човечето със синята престилка стоеше пред него, гледаше го уплашено и мълчеше.
— Аз съм инспектор от министерството — каза Авакум, като се усмихваше мило и приветливо. После той пристъпи напред и тихичко затвори вратата подире си. В същия миг любезното изражение на лицето му се смени със сурова и заплашителна гримаса. С грубо движение той улови смутения човек за ревера на престилката му, наведе се над него и заби поглед в изплашените му помътнели очи.