Всичко изглеждаше заспало, притихнало от обедната жега, смълчано в тежък сън.
Малко встрани от слънчевото петно, надясно и пак върху килима, лежаха краката на Венцеслав, обути в рязани летни обувки с бели подметки от естествен каучук. Обувките стърчаха с носовете си нагоре, клюмнали наляво и надясно, като у човек много уморен и отдавна заспал. Авакум пристъпи в стаята, а сякаш някакъв автомат регистрираше в съзнанието му: „Обувен завод «Девети септември», номер 43.“
Така прострян, трупът на Венцеслав Рашков като че ли заемаше всичкото място на пода. Той лежеше изпънат, с ръце разперени встрани, спокойно — сякаш нарочно беше търсил най-удобното положение за една дълга почивка. Само главата му стоеше изметната назад, опряна върху горния край на тила, затова брадичката му беше неестествено вирната нагоре, към белосания таван.
Авакум коленичи и се взря в лицето му. То изглеждаше като заляно с жълтосинкава боя — повече жълто към челото и синьо от скулите надолу. Очите гледаха изцъклено, бяха широко отворени и поизлезли из орбитите, а устните толкова стиснати и слепени, че почти не се забелязваха.
Без да губи време, Авакум разкопча сивата жарсена риза и долепи ухо до гърдите му. Кожата беше хладка и суха, сърцето не издаваше никакъв шум. Той извади джобното си огледалце и го подържа пред ноздрите му — по лъскавата повърхност не се появи дори признак от петънце. И в тоя миг погледът му беше привлечен от вида на вените му по слепоочията — те не бяха синкави, а аленееха с една ужасна ярка розовина.
Смъртта беше привършила работата си.
Авакум повдигна рамене. Той не беше сантиментален човек, но кой знае защо си помисли: „Ето че тоя път закъснях, не успях да му кажа онази добра приказка“ — и се намръщи. После започна да изследва трупа. Никъде не личеше следа от удар, белег от насилие; не се виждаше ни драскотина, нито подутина.
В джобовете му нямаше нещо особено: купони за храна за ведомствения стол, четири фиша за тото, попълнени с мораво мастило, и шепа неолюпени семки. Освен паспорта износеният му портфейл съдържаше една доста крупна сума пари — Авакум изброи осемдесет банкноти по сто лева. Вътре имаше и две портретчета на млади жени.
Преглеждането на трупа и ровенето в дрехите не продължи повече от десет минути. През това време магазинерът в синя престилка стоеше до вратата оклюмал и съсипан — той имаше вид на човек, когото по погрешка са осъдили на смърт. Авакум му заповяда да не мърда от мястото си, а сам се залови с изследването на кабинета.
Подът на тази стая наподобяваше квадрат, като всяка от четирите му стени не надхвърляше повече от пет разкрача в дължина. Бюрото беше поставено в югоизточния ъгъл, близо до перваза на прозореца, а единствената мебел — една стара чамова етажерка — стоеше прилепена до стената, току зад Венцеславовия стол.
Най-напред Авакум прегледа книжата, които лежаха върху масата. Освен вестниците „Работническо дело“ и „Народен спорт“ тук имаше папка с различни документи — преписи от фактури и експедиционни бележки. Нечия ръка беше нарисувала върху парче попивателна с капчици мораво мастило глава на момиче с къдрица над челото. Авакум извади от джоба си една сгъваема лупа — с нея той не се разделяше никога, понеже тя му служеше и при реставраторската работа — и прегледа внимателно рисунката. На това място, където беше опирало перото, власинките изглеждаха още слепени и сбити, което означаваше, че тази рисунка е била правена най-много преди час и половина, два. Авакум повдигна дясната ръка на умрелия — там показалецът още имаше петно от мораво мастило. Беше очевидно, че към десет часа преди обяд Венцеслав е бил все още жив и здрав.
Двете странични отделения на бюрото бяха претъпкани с папки, а централното чекмедже съдържаше само един предмет — подвързано „Ръководство по мотоциклетен спорт“. Върху най-горната лавица на чамовата етажерка сред една ощърбена фаянсова чинийка блестеше — доколкото можеше нещо да блести в сумрака на тази приземна стая — обикновено тумбесто шише за вода. Гърлото му беше захлупено с чаша — дебела водна чаша с извита шийка, направена от най-просто стъкло.
Шишето не беше пълно — водата едва стигаше средата му, нивото й се намираше на около три пръста под гърлото.
— Кога е наливана тази вода? — запита Авакум с безразличен глас и без да се обръща.
Магазинерът трепна. Авакум видя това, защото лицето му се отразяваше в стъклото, и на пресекулки отвърна: