Авакум се усмихна. Нямаше никакво съмнение, че первазът беше прескачан от човек — доста тънък, с деликатни пръсти и не особено висок. (Ако беше по-висок, той би могъл да прекрачи перваза, без да сяда върху дъската.) Това е станало, когато човекът е влизал в стаята, когато е идвал отвън, откъм двора. А на излизане той просто е обкрачил перваза, без да се допира с ръце до дъската.
Този факт изглеждаше очевиден и тъкмо защото изглеждаше много очевиден, трябваше да бъде изследван и дообяснен.
Авакум се прехвърли в двора и сега вниманието му беше съсредоточено върху оная част от мазилката на зида, която се издигаше непосредствено над земята. Но колкото и да се взираше в неравния и грапав цокъл от засъхнала кал, той не можеше да разчете по него никакви видими следи. Това го ядоса и той се канеше вече да прати по дяволите тази безплодна фаза от изследванията си, когато погледът му беше привлечен от една продълговата вдлъбнатина, перпендикулярна на прозореца, дълбока не повече от половин сантиметър и на около една педя от земята. Авакум потри ръце и върху лицето му се изписа израз на истинско удоволствие — в тази секунда той изглеждаше много щастлив. Радваше се не толкова на откритието, а на логиката си, на собствената си мисъл, която беше предвидила действителната необходимост, а оттук — и действително съществуване на подобна следа.
Наличието на тази следа водеше към друга и тя следваше да бъде търсена сред бурените на занемарения и запустял двор. Като определи с поглед посоката и най-късото разстояние до съседната уличка, Авакум наведе глава и бавно тръгна напред. Разбира се, сухото време не благоприятствуваше откриването на стъпки, но редица признаци доказваха недвусмислено, че през това място, и само преди два-три часа, е минавал човешки крак. Тук и там на равни разстояния жилавата и пожълтяла трева лежеше прилепена по-ниско до земята. Виждаха се и няколко прясно стъпкани стръкчета от лайкучка: на онова място, където стъбълцата им бяха пречупени, сълзеше още сок.
Авакум се наведе и започна да мери с педя разстоянията, които отделяха ония места, където тревата беше полегнала към земята. Тия разстояния бяха доста къси — дължината им не надвишаваше повече от тридесет сантиметра. Какво означаваше това? Това означаваше, че разкрачът на човека, който се е провирал сред бурените, е сравнително малък, че неговата крачка е по начало къса.
Но кои хора имат къси крака? Къси крака имат обикновено ниските хора. А ниските хора имат обикновено и по-малки крака.
И така Авакум знаеше вече някои неща. Към десет часа през този запустял двор беше минал човек: възнисък на ръст, тънък, с деликатни пръсти и малки крака. Като е прескачал прозореца, той е очегъртал с острия връх на обувката си външната мазилка, възседнал е перваза, сетне е постоял някое време в стаята и се е завърнал пак по същия път.
Това предположение търпеше само една корекция при условие, че прокрадналият се през бурените човек е жена, а не мъж. В такъв случай ръстът на жената следваше да бъде среден, а не възнисък. Другите белези оставаха в сила.
Тъкмо се беше върнал в стаята, и магазинерът в синята престилка го пресрещна:
— Другарю инспектор, някой звъни на входа!
Той изрече тия няколко думи с много тайнствен глас.
— Нима? — запита го шепнешком Авакум.
Магазинерът облещи очи и лицето му, което беше придобило по-нормален цвят, отново пребледня.
Авакум го погледа мълчаливо някое време. Отвън непрекъснато звъняха.
— Хайде иди отвори и не се страхувай — усмихна му се кротко Авакум.
В кабинета влязоха трима души. Най-напред вървеше с лекарска чанта в ръката си доктор Паруш Аврамов. Ако не беше тази чантичка, човек мъчно би могъл да предположи, че има насреща си доктор и при това специалист по съдебна медицина. С елегантния си летен костюм, панамена шапка и яркожълта връзка, с очилата си в позлатени рамки, избръснат до синьо, той приличаше по-скоро на дипломат, на висш чиновник от външното министерство — поне легационен секретар. Подире му идеше капитанът от контраразузнаването Слави Ковачев, преместен наскоро от Пловдивското управление в София. Той беше обут в кадифени панталони, носеше широко светлосиньо палто и бяла риза с разтворена яка, но въпреки тази си художническа нагласа пак имаше малко наставнически и малко надменен вид.
До вратата застана един униформен хубавец — лейтенант.
Докторът кимна на Авакум — бяха се срещали в лабораторията на изследователския отдел, — после той остави шапката си върху бюрото, извади една кърпичка като салфетка и внимателно я разстла до трупа.
Докато траеше прегледът, Слави Ковачев отведе Авакум до прозореца и тихичко го запита: