Като срещна учудения и въпросителен поглед на Авакум, Слави Ковачев поклати глава, но така, като че ли се заканваше на самия него.
— Ще поискам разрешение да бъде задържан — обясни той, макар че Авакум не му беше дори продумал.
Авакум се извърна, стисна зъби и замълча.
Сетне повика лейтенант Марков и го отведе в дъното на коридора:
— Искате ли да работите с мен?
Да работи с Авакум Захов — това за лейтенант Генади Марков беше повече от чест! Той се изпъчи, но преди да чукне с токовете си, Авакум повдигна ръка и го спря.
— Ще помоля полковник Манов за разпореждане — каза той. — А междувременно бих поискал от вас следното: да прегледате кореспонденцията между снабдителния отдел и складовата служба и преди всичко писмата и разпорежданията, подписани от доктор Петър Тошков, началник на снабдителния отдел. Прочетете всичко, което се отнася до тази ваксина против шапа. И още нещо: разучете произхода на осемте хиляди лева, които бяха намерени в портфейла на Венцеслав Рашков. Той е родом от Сандански, а в София няма близки роднини. И не търсете мистерии в тази работа, а направете справка в спестовната каса. Ще бъда предоволен, ако днес към десет часа вечерта вие позвъните в квартирата ми, за да чуя малкия ви доклад.
Време беше да си върви.
В хола отново се срещна със Слави Ковачев. Капитанът сякаш се боеше да не бъде заприказван, бързаше напред.
— Отивате ли си? — запита го Авакум.
— Свърших каквото беше необходимо да се прави — отвърна Слави Ковачев, без да се обръща. — Сега е време за обяд.
— Приятен апетит! — усмихна се Авакум.
Изчака го да притвори пътната врата, после влезе в канцеларията на умрелия и очите му веднага потърсиха стъклената чаша за вода. Тя стоеше на предишното си място, върху бюрото на Венцеслав. Той уви чашата в парче вестник — и сякаш беше понесъл скъпоценна вещ — с усмивка на победител излезе навън.
Пред входа на складовото помещение дежуреше милиционер.
8
В същия този ден — 27 август — и по същото време, когато Венцеслав Рашков беше намерен мъртъв в канцеларията си, доктор Петър Тошков тичаше към центъра като подгонен човек. Естествено, той не тичаше така, както би тичал например един спортист или младеж, защото тежеше над деветдесет килограма, а годините му надхвърляха петдесетте. Но все пак благодарение на почти двуметровия си ръст той се движеше доста бързо: човек с нормална височина трябваше наистина да тича, за да не изостане назад. При това той държеше ръцете си разперени настрани и така енергично ръкомахаше с тях, че всички проходящи наляво и надясно от него биваха или отхвърляни от лактите му, или сами се стъписваха, за да му правят път.
Като наближи центъра, той свърна по тесните улички на бившия Женски пазар, после пресече платното на бул. „Христо Ботев“ и се запъти направо към главния вход на жълтата сграда. Тук той постоя някое време — запъхтян, плувнал в пот, — сякаш размишляваше и се колебаеше за нещо. Сетне нахлупи шапката си от китайска слама още по-ниско над очите си, отмина централната порта и бързо се шмугна в дворчето, където бяха поставени сандъчетата за смет.
Между тия сандъчета зееше черният вход на сградата. Вратичката беше отворена. Преди да влезе, доктор Петър Тошков се огледа и в тоя миг по лицето му премина тръпка — стори му се, че някой стоеше отвън и скришом го наблюдава през ниския зид.
Макар че стълбището беше стръмно и се извиваше спираловидно нагоре, той го изкачи почти на един дъх, като вземаше по няколко стъпала наведнъж. Когато стигна третия етаж, той зави по коридора, който водеше надясно, и след няколко крачки се намери пред широката врата на своя кабинет. Вътре беше горещо, задушно — и подът, и стените, че дори и една част от гипсовия таван, всичко се къпеше в искрящите пладнешки потоци на слънчевия огън.
Най-напред спусна завесите и стаята тутакси потъна в приятна жълта здрачевина. Въздъхна, захвърли шапката си върху закачалката и уморено се отпусна на стола пред писмената си маса. Сега чак избърса челото и лицето си и кърпичката му стана мокра, като да я беше топил във вода.
Отгоре, върху масата, лежеше овехтяла кожена папка с текущите преписки. Като я видя пред очите си, докторът се намръщи. Не го дразнеше изтърканото й лице, защото отдавна беше престанал да се интересува от външността на канцеларските си пособия. Но си спомни, че трябва да ходи при Светозар Подгоров на доклад. Тази папка съдържаше всичко онова, по което директорът трябваше да каже своето „да“ или „не“. Затова тя действуваше лошо на нервите му — погледнеше ли я, клепачите му натежаваха, доспиваше му се, сякаш беше бодърствувал цяла нощ.