Той погледна папката с натъжени очи и въздъхна. После отиде до големия шкаф в дъното на стаята и го отвори. Тук имаше поцинкована кофа, пълна догоре с празни шишета от лимонада. Докторът погледа някое време празните шишета и отново начумери вежди. Извади от чекмеджето на масата си кръгло джобно огледалце, пререса с гребенче оплешивелите си коси и натисна звънеца.
Този път секретарката му Ирина Теофилова влезе в стаята по-бързо, отколкото можеше да се очаква, и докторът едва успя да скрие гребенчето и кръглото си огледалце. Той похлупи тия неща с кожената папка и извърна глава към вратата. Беше сърдит заради лимонадата, но като погледна стройната и закръглена фигура на секретарката си, веждите му някак сами се отпуснаха и лицето му тутакси прие обичайния си добродушен вид. Той забеляза, че косите на Теофилова бяха влажни като след баня, и поклати глава.
— Вие пак сте се къпали в служебно време — каза той.
Но в гласа му нямаше укор, той беше дори ласкав. Теофилова мълчеше.
— Откакто инсталираха ония душове горе — докторът искаше непременно да отвори дума за банята, — вие непрекъснато сновете по стълбището и постоянно се излагате на настинка. Не е хубаво така.
Как другояче можеше да се говори на тази тридесетгодишна разведена хубавица, за която докторът и тайно, и наяве мечтаеше да се ожени?
— Не е хубаво — повтори той.
Теофилова стоеше до вратата и мълчеше. Лицето й, обикновено мургаво, сега беше бледо като у болен човек.
„Това е сигурно от светлината“ — помисли Петър Тошков и погледна спуснатите завеси. Навън денят изглеждаше матовожълт.
— Другарят директор на два пъти звъня за вас — каза Теофилова с приглушен глас.
Докторът се намръщи. Дали за това, че не беше успял да каже още нещичко за къпането, или защото въпреки маратонското си бързане този път не можа да изпревари повикването на директора — и сам не знаеше. Но чувствуваше, че днешният разговор със секретарката не върви. И докато премисляше какво да каже и как да започне — на служебни теми или с един малък увод за времето, — телефонът остро иззвъня. „За трети път“ — помисли докторът и повдигна слушалката.
Повикването беше нервно, късо, от няколко думи Петър Тошков остави слушалката и се изправи. Понечи да вземе със себе си овехтялата кожена папка с преписките, но си спомни, че онези неща са отдолу, под нея, и само махна с ръка.
Светозар Подгоров изглеждаше на около петдесет години, беше тъничък за възрастта си, висок, със слабо продълговато лице и гладко вчесани посивели коси. Устните му бяха женствени, но бледи, а синкавите му очи гледаха спокойно, съсредоточено и с някаква стъклена студенина. Носеше се съвсем по „началнически“: раиран панталон, тъмно сако, колосана риза. Една златна игла с рубинена главичка върху копринената му връзка издаваше вкус към артистично изящество, но, общо взето, той имаше вид на строг и прецизен човек.
Сега той стоеше изправен до прозореца, с наведена глава и кръстосани на гърдите ръце. Завесите бяха спуснати, един безшумен вентилатор въртеше перките си върху кръглата заседателна маса, покрита със зелено сукно.
Когато докторът влезе в кабинета, Подгоров трепна, повдигна глава и някое време втренчено гледаше пред себе си, като слепец. После той затършува по джобовете на сакото си, извади кутия с папироси, помисли и отново я скри на мястото й, без да запали.
— Да не би да нямате огън? — запита докторът и като се усмихваше с виновна усмивка, услужливо му подаде кибрита.
Подгоров махна с ръка.
— Имах една малка разправия с моите строители — въздъхна докторът. — Затова закъснях.
— Седнете — каза тихо Подгоров.
И двамата мълчаха.
Вратите на кабинета бяха тапицирани, прозорците — затворени и затова вътре беше тихо като в празен и откачен вагон.
— Докторе — каза Подгоров, като отново скръсти ръце на гърдите си, — имате ли сведения за това, как действува нашата противошапна ваксина? Изгражда ли задоволителен имунитет?
Гласът му беше глух.
— Че защо да не изгражда имунитет? — Петър Тошков повдигна рамене и се засмя.
— Питам — имате ли сведения? — навъси вежди Подгоров.
Докторът погледна в краката си и не отговори.
Сега Подгоров се засмя, но усмивката му беше хаплива и зла.
— Я ме погледнете в очите — каза той. — Вие наистина ли нищо не знаете за нашата ваксина? За това, как тя изгражда имунитет?
— Не ви разбирам — каза Петър Тошков и потърка челото си с ръка.