Но Авакум не попита нито веднъж за нея. Пък ако аз бях на негово място, непременно щях да я спомена с добра дума. Дори бих се поразходил и до кравефермата. Там пейзажът е чудно красив: поляните са покрити със сняг, а боровете имат калпачета и клоните им са извезани с бели дантели. Въздухът е прозрачен, а когато има слънце, блести и сияе като разтопено сребро.
— О! — щях да кажа, като срещна случайно Балабаница. — Вие сте тук? А как е кравата Рашка?
Или нещо подобно.
Във всеки случай аз нямаше да си мълча като Авакум.
2
В началото на месец април пристигна заповед — местеха ме от Момчилово в Триград. Аз прескочих до Смолян и там ми обясниха, че работите в момчиловския участък вървели от добре на по-добре, че благодарение на моята дейност здравословното състояние на кооперативния добитък било повече от задоволително и че проблемът за високия млеконадой — пак благодарение на моята ветеринарна дейност — навлизал вече в многообещаваща фаза. Аз слушах тия ласкави неща за себе си и бузите ми горяха — вълнувах се, защото здравословното състояние на добитъка и високият млеконадой са нещо от национално значение. Но аз знаех, че за постигнати големи успехи, заради безспорни заслуги не местят служителите от едно място на друго дори когато те са ветеринарни лекари от участъков мащаб. Затова, като слушах ласкавите неща за себе си, аз недоумявах — местеха ме от един издигнат във всяко отношение район (с такива знатни краварки като Балабаница например) в някакъв си затънтен пограничен край. Беше любопитно, разбира се. Но когато ми казаха, че ме изпращат в Триград именно поради това, че краят бил затънтен и естественият прираст на добитъка незадоволителен, и млеконадоят — под равнището, аз разбрах всичко и много се успокоих. В края на краищата, казах си аз, да работиш на удобно място, където ветеринарните неща са на висота и в пълен порядък — не е гордост, разбира се, нито е преимущество. На такова благоустроено място да работиш, е дори скучно въпреки наличието на знатна краварка като Балабаница. Интересно беше, че тогава на няколко пъти си спомних за Балабаница. Аз си обяснявам това възпоминание с вниманието, което винаги съм отдавал на проблема за квалифицирания кадър. А Балабаница, както съм казал и на друго място, беше една висококвалифицирана краварка. Но да работиш в западнал район, където всичко трябва да се започне отначало, където не знаеш какъв е кадърът и на какво ще попаднеш — в оня миг това ми се видя във висша степен примамливо и аз преглътнах от удоволствие. Перспективите бяха чудесни. Пред очите ми се разкриваше безкраен простор за делова дейност, простор неограничен, напълно подходящ за моите делови качества на ветеринарен специалист.
Върнах се в Момчилово и започнах да стягам багажа си. Бях много весел. Ходих на Змеица — миньорите пробиваха първата шахта и наоколо кипеше голямо оживление. Спомних си какъв пущинак беше тук преди година, колко зловеща изглеждаше тази дива местност, затова постоях при изкопните работи около половин час. Сетне тръгнах по пътя, който води за Лъките, но не бързах твърде, защото пейзажът тук беше забележително красив. Ето — казвах си — до този голям камък веднъж говорихме почти десет минути с доктор Начева. А там, хей на онази полянка, сред тревата и пламналите жълтурчета, тя обичаше да лежи по гръб и да гледа бездънната синева с примижали очи. Пък аз тичах наоколо, ловях шарени пеперуди и събирах цветни камъчета — винаги съм обичал шарените пеперуди и малките цветни камъчета. Всеки си има по някоя странност, нали? Баща ми имаше слабост към старите монети. Като че ли и досега дочувам въздишките на моята колежка. Тя лежеше по гръб сред тревата и сигурно ми завиждаше за хубавите пеперуди. Но жените са особени. Когато ставаше да си ходи, аз й предлагах да си избере най-пъстрите от моите крилати цветя и да ги задържи за себе си, а тя махаше някак презрително с бялата си ръка и по лицето й се изписваше сърдита гримаса. Струва ми се, че никога няма да проумея някои загадъчни особености у жените. И си мисля така: добре е, че тя се омъжи през зимата за нашия момчиловски агроном. Той не обръщаше никакво внимание на пеперудите, но казваше, че умирал за червени домати, най-вече за червените домати от кричимския край. Чудесен човек. Ще ми се да вярвам, че моята романтична колежка ще бъде доста доволна от него.
Та аз се поразходих по пътя, който води за село Лъките не само заради хубостите на пейзажа. Красиви пейзажи има и на други места. Струва ми се, че аз направих тази дълга разходка, и по здрач, понеже село Лъките влизаше сега в нашата обединена Момчиловска община. Миришеше на сочна зелена трева, скрибуцаха щурци. Или тъй ми се струваше — аз си мислех за други неща.