Ако разтворите разносната книга на отдел „Лекарства и снабдяване“, вие ще видите, че Кънчо Настев е получил въпросното писмо наистина на пети март.
Но, ще кажете, как такива опитни хора в съхраняването на медикаментите като Настев и Рашков не са овреме забелязали нередното в разпореждането на началника? Та за пръв път ли получават и съхраняват разни ваксини? Аз мисля, че и двамата са забелязали нередното в това разпореждане. Но Венцеслав Рашков си е мълчал, защото такава е била волята на неговия покровител и шеф. Пък и в края на краищата той е имал с какво да измие ръцете си в случай на нужда — началническото писмо, един официален документ! А Кънчо Настев е мълчал поради простата причина, че неговият пряк шеф не е обелвал дума по този въпрос. Но аз мисля, че в случая под различна форма са били пуснати в циркулация и пари. Толкова пари, колкото са били нужни за издигането на един втори етаж и за покупката на една „Ява“ триста и петдесет кубика. Докторът е давал пари на магазинера, а магазинерът — на своя помощник.
На петнадесети август Петър Тошков заминава за Девин — уж за да инспектира местната санитарно-лекарствена база, а всъщност, за да се срещне с резидента на задграничния шпионски център. Дали Ракип Колибаров е този резидент, или негова връзка — това тепърва ще има да се установява. И дали Ракип е получил от доктора заразата, или докторът е бил осведомен от Ракип, че заразата е била вече доставена — и това, разбира се, подлежи на установяване.
И така шапната зараза избухва с ужасна сила. Доктор Светозар Подгоров бие тревога и нарежда на отдела незабавно да изпрати с коли и със самолети спасителната германска ваксина до застрашените райони. Петър Тошков и неговият магазинер проявяват учудваща активност — и партийното бюро, и профорганизацията ги поздравяват за напрегнатата извънредна и денонощна работа.
Минават няколко дни, изтича седмица и повече — и до центъра започват да пристигат тревожни съобщения: ваксината не изграждала имунитет. Но Петър Тошков е спокоен, тутакси след работа бяга с мотоциклета си до язовир „Искър“ за риба, вечер гуляе с приятели. — На това място от речта си Слави Ковачев погледна многозначително Авакум.
Авакум каза:
— Това е абсолютно вярно. Познавам доктора и през тия дни, за които говорите, аз на няколко пъти съм вечерял на неговата трапеза и в новия му апартамент.
В стаята настъпи неловко мълчание. Полковник Манов затършува в чекмеджето си за цигара, но Авакум любезно му предложи от своите.
После Авакум се извърна към Слави Ковачев и усмихнато запита:
— Защо прекъснахте разказа си на най-интересното място?
— Нищо — кимна Слави Ковачев. — Ще продължа. От осемнадесети август тези хора са пред очите ми и аз познавам всяка тяхна стъпка. И така три дни преди самоубийството си Венцеслав Рашков говори по телефона със своя брат в град Сандански. На двадесет и шести август двамата с Петър Тошков тръгват за ЦУМ и там дълго време се въртят в щанда за мотоциклети. Преди да излязат, те купуват от книжарския щанд една туристическа карта на България, а сетне отиват в закусвалнята на площад „Славейков“. Докато закусват, Петър Тошков чертае нещо по картата, а Венцеслав Рашков записва нещо върху бялото й поле. После той я сгъва и я поставя в левия джоб на сакото си. Тези карти не са рядкост — може да се купят от всеки павилион и струват само два лева. В името на обществената сигурност сторих грях — на изхода аз се сблъсках с него и измъкнах картата. Ето! — Слави Ковачев постави на коляното си една карта-диплянка и бързо я разтвори. — Това е. Тук може да се види какво е чертала с червен молив ръката на Петър Тошков. — Слави Ковачев помълча. — Шосейният път от София до Триград! — провикна се тържествено той. И добави, но по-тихо: — А знаете ли какво е записала ръката на магазинера на бялото поле? Тук Венцеслав Рашков е записал с черен молив едно име, което аз вече на няколко пъти споменах: Ракип Колибаров.
Той повдигна глава, за да види какъв страшен ефект е произвело това име, но в тоя миг стаята се изпълни с весел и гръмогласен смях.
Смееше се Авакум. От сърце, отпуснато, с глава отметната назад.
Навъсеното лице на полковник Манов почервеня.
— Моля за извинение! — изправи се Авакум. — Много съжалявам за тоя неуместен смях. Но аз изведнъж си представих как колегата Ковачев се е изненадал, като е видял името на Ракип. Затова ме досмеша.
— А според мен вие напразно се смеете — каза полковникът.
— Напротив, аз не се изненадах особено — каза Слави Ковачев и в гласа му прозвучаха нотки на осъзнато достойнство. — Защото аз вече се догаждах накъде може да избие тази работа. Петър Тошков е разбрал, че нещата с ваксината отиват на зле, усетил е, че земята може да се продъни под краката му, и затова решава да се отърве от главния си съучастник. Внушил му е, че положението е безнадеждно, че го заплашва неминуем провал, съд, а може би и бесило. По всяка вероятност Венцеслав Рашков е направил опит да се скрие зад разпорежданията на официалното писмо от четвърти март, но е ударил на камък. „Не храни надежди в това писмо — казал му е вероятно докторът. — Това писмо представлява само един хвърчащ лист и нищо повече. Аз имам копие със същия номер и от същата дата и в копието е указано как трябва наистина да се съхранява ваксината, а твоят оригинал е един фалшификат. Ще кажа, че си го съчинил сам и си прекопирал подписа ми, а истинския оригинал си унищожил. Какво повече?“ А после му е предложил да го прехвърли зад граница, като е разчитал, че Колибаров ще съумее да се справи с него. Дал му е пари да си купи мотор, означил е пътя до Триград и му е съобщил името на човека, който ще го преведе през граничната полоса. Но тук излиза на преден план един нов момент: картата изчезва. Като е написал името на Ракип Колибаров със собствената си ръка, Венцеслав сам е подписал смъртната си присъда: и двамата са сигурни, че диплянката е попаднала в ръцете на милицията. Към седем часа вечерта те се разделят при паметника на патриарх Евтимий. Докторът обещава да навести приятеля си на другата заран. И така спешното ликвидиране на Венцеслав става въпрос на живот и смърт за самия Петър Тошков.