Двадесет и седми август. Малко след десет часа докторът пристига при Венцеслав, но влиза в кабинета му не през главния вход, а откъм поляната, като прескача прозореца. Заключва вратата и му съобщава шепнешком, че на отсрещния тротоар срещу главния вход стоят двама агенти. Венцеслав също ги е видял, когато заранта е идвал на работа. Трябва да кажа, че и моят помощник е забелязал тайнствената двойка, но е предположил, както трябва и да се очаква, че са хора от Държавна сигурност. А от справката, която направихме, се оказа, че никой не е изпращал такива хора и че никой не знае абсолютно нищо по този въпрос. За мен и сега е тайна какви са били тия мъже и кой ги е изпратил да наблюдават сградата на складовата служба. Това е една интересна загадка.
Като е чул, че непознатите стоят все още пред входа, Венцеслав е загубил „и ума, и дума“, уплашил се е и е изпаднал и физически, и душевно в транс на пълно и безнадеждно отчаяние. Прекарал нощта в безсъние, потиснат от страшното неизвестно, което виси над главата му, той е загубил нервите си, престанал е да има своя воля и докторът е съумял добре да използува психологическия му банкрут. Натикал е отровата в ръцете му: това било едничкото средство, с което разполагал Венцеслав, за да спаси поне името и честта на семейството си. Може би той се е двоумил някоя и друга секунда поради инстинктивния страх от смъртта. Тогава Петър Тошков сигурно му е казал, че цианкалият убива по-бързо и по-безболезнено от клупа на бесилото. Те са водили тоя няколкоминутен разговор прави, до писмената маса на Венцеслав. Петър Тошков отива до етажерката, грабва шишето и пълни чашата с вода. Този шум кара Венцеслав да осъзнае всичкото безсмислие на съпротивата си — чувствува, че участта му е решена, повдига ръка и налапва отровата. Сега чашата е пред лицето му — той изпива водата на един дъх и оставя празната чаша върху масата.
А докторът, без да го поглежда, обкрачва прозореца, прехвърля се навън и тичешком пресича поляната. След половин час той отива на работа, но се изкачва до канцеларията си през черния вход на сградата — за да не бъде забелязан. Моите хора са го видели вчера как, запотен и почервенял от бързане, той се е вмъкнал в дворчето на сградата, за да се изкачи скришом до канцеларията си на третия етаж. Мъчел се е да замаскира, да укрие отсъствието си от службата. Знаел е, че медицинската експертиза ще установи точния час на отравянето, затова всякак е гледал през тоя именно час той да си бъде в канцеларията. Един вид — бързал е да си устрои алиби.
Така според мен са се развили нещата през тия няколко дни.
Слави Ковачев избърса запотеното си чело, въздъхна дълбоко и устреми очи в лицето на полковника.
— Всичко това е много интересно! — каза полковник Манов и помълча замислен някое време. — Но защо след оня случай с картата Петър Тошков не действува веднага, незабавно, както би действувал човек, изпаднал в неговото положение, а отлага изпълнението на плана си за сутринта, и то чак след десет часа? — Полковникът пак помълча. — До десет часа на другия ден Държавна сигурност може да сложи ръка и върху Венцеслав Рашков, и върху Ракип. При това бързо и неудържимо разпространение на шапната зараза органите на сигурността ще действуват спешно — ще използуват всяка следа тутакси, когато тя им се мерне пред очите. Защо е тоя бавеж в действията на Петър Тошков, пък и във вашите действия, другарю капитан?