Изпратиха ме сърдечно. Бяха надошли при каручката партийният секретар и жена му, бай Гроздан председателят, хазяйката ми стрина Спиридоница и едноокият Адем. Миналата година змия беше ухапала магарето на тоя Адем и аз от сърце се потрудих да го спася от смърт. Стрина Спиридоница ми даде за из пътя прясна погача, увита в бяла кърпа. Но Адем ме изненада и ако не бях по природа коравосърдечен човек, щях наистина да се просълзя: той ме дари със саханче за шарена сол. Сам го беше дълбал с кривия си ханджар1. Това саханче и досега пазя и ми е мило като първото и единствено любовно писмо, което съм получил от жена. Когато готвех приемния си изпит за университета и учех на село, получих от едно момиче на име Теменужка — то беше тогава на шестнадесет години — такова писъмце: „Мили Анастасе! Услужи ми, моля те, с твоята раница, защото ние утре ще ходиме с Радан за липов цвят, пък аз нямам такава. Твоя приятелка Теменужка.“ Радан ми беше съученик, той се готвеше за политехниката. Но това няма значение. Важното е, че Теменужка беше сложила пред името ми думата „мили“. Тая дума има дълбоко и приятно съдържание. Та саханчето на Адем и сега ми е мило като това първо любовно писмо.
Балабаница не дойде да ме изпрати, но аз не й се сърдя. Тя беше чувствителна жена и раздялата щеше сигурно да я разтревожи доста силно. Пък по онова време тя беше извънредно заета с кравите.
Така се разделих с Момчилово и Момчиловци.
Сега искам да опиша накъсо околностите на Триград.
Ако слизате от Доспат за към Девин, пътя за Триград се отделя надясно от Тешел. Веднага след моста вие навлизате в устието на едно сенчесто и прохладно дефиле и няма никак да е чудно, ако тозчас си припомните четивата, в които се описват чудесиите на големите каньони по света. Разбира се, Триградската клисура ще е сигурно един миниатюр спрямо тия каньони, но хубостта й е толкова чудна, особена, че с думи мъчно би могла да се обхване и предаде. От двете страни дефилето е заградено с отвесни скатове, някъде гладки като стена, някъде издадени и назъбени, и тия скатове се издигат над главите ви на възбог и като че ли до небесата чак. Клисурата е тясна, сумрачна, на места стига до тридесетина разкрача, а по средата ту отдясно, ту отляво на пътя теч устремно и гръмливо буйна разпенена река. Тя напира в каменистото си русло като подгонено стадо елени, прави малки водопади и зелени въртопи, превръща се под огромните мраморни блокове в кипяща белоснежна пяна и утихва, но само за миг в дълбоки вирове, зелени или сини, или кладенчово бистри, в които учудено се оглежда надникналото иззад скатовете високо и далечно небе. Клисурата прави завой на югоизток и ако се обърнете назад малко след тоя завой, вие ще видите простора пред очите ви запречен от нов, могъщо извисен нагоре и като стена отвесен планински скат. Спрете на това място, макар да е хладно и да тръпнете от влагата, ослушайте се, поемете дъх! Във въздуха се носят разбити пръски и воден прашец, ухае на плъзналия по скалите здравец. Сред скалните пукнатини наднича люляк — бял, мораворозов, — а по камъните пълзят кадифени пътеки от мъх. И тоя неспирен екот, бумтежът на реката — като не може да намери простор, отблъскван от скалите, той се носи над клисурата като ехо от далечен гръмотевичен тътнеж. Не, постойте на това място, порадвайте се на хубостта! И загадъчни пещери ще видите, и ручейчета, които ромолят край скалите, пък ако сте рибар и носите въдица — приближете големия и тайнствен изумруден вир — там има непременно пъстърва, пъргава, закопняла за стръв. А когато все пак ви стане много хладно, тръгнете отново — има още път. Ще минете през един истински тунел, изсечен в скалите, и като повървите още половин час в сенките на клисурата, ще стигнете най-после до самия Триград.
Някога, по времето на Асеновци, тук ще да е стърчала силна крепост. Византийци и балдуиновци са се лакомили за тия места, но крепостта, изглежда, е засядала на гърлото им. Разбира се, сега селцето не помни отдавнашните зъбчати кули. Нищо не е останало от онези времена. Няколко десетки къщи, зидани от камък и с дървени покриви, и зелени голи ридове зад тях; и една пасторална тишина и нежно южно небе над целия този свят — това е Триград.
Оттук започва граничната зона. Зелени оврази, зашумени с гъсти девствени храсталаци, ливади, покрити с папрати и сочна ароматна трева, потоци и бъбриви тихи рекички, глухи и тъмни борови гори, които сякаш нямат край. Тук и там летни кошари за кооперативния добитък, малка електроцентрала в дъсчена барака, самотен далекопровод. И звън на медни хлопатари, тих и напевен, прастар като легендата за родопския Орфей. Кой знае, може пък Орфей да е бродил точно из тия места. Тук е много красиво и удобно. Съществуват отлични условия за масово лагеруване на кооперативния добитък.