На конференцията при полковник Манов Авакум не излезе със своя хипотеза. Той се задоволи да формулира едно предположение, че Венцеслав Рашков не е имал намерение да се самоубива, а е бил убит; и една контратеза: че доктор Петър Тошков няма нищо общо с шапната афера.
Какво беше дало основание на Авакум да прави такива решителни възражения срещу най-важните точки от хипотезата на Слави Ковачев? Познанството му с доктора и с Венцеслав? Но той се познаваше с тях само от два месеца и всичкото време, което бяха прекарали заедно, не надхвърляше повече от четиридесет часа — по-малко дори от две денонощия! Разбира се, в работата си той винаги се съобразяваше и с личните си впечатления от хората. Такъв беше случаят например с Боян Ичеренски. Първото впечатление от него породи и първото съмнение. Със своята лъвска физиономия, грубоват и заповеднически глас и студено-пресметливи очи; лаком на ядене и жаден за вино, но внимателен и сдържан в пиенето; властен и непонасящ закачки, той съвсем нямаше вид на сантиментален човек, не приличаше на лиричен герой. Затова и въздишките му по арестувания даскал Методи Парашкевов бяха някак множко за него. Не му отиваха толкова въздишки. И чувствителното око на Авакум тутакси сигнализира „внимание“, когато геологът отново захвана да въздиша и по друг повод — за жена си. Тя живееше в Пловдив, на сто и петдесет километра от Момчилово. Без някой да го беше питал, Ичеренски отвори дума за нея и започна да обяснява, че всяка събота прескача до Пловдив, включително и онази събота, когато тук, в Момчилово, станало произшествието с нещастния даскал Методи. Всяка събота, като някой млад влюбен? Но той не беше нито млад, нито пък приличаше на изгарящ от любов нетърпеливец. Мъчно можеше да се повярва, че улегналият и в години геолог ще изостави и службата си, и веселата си компания от Илчовата механа и ще пробягва с мотор по триста километра през планински пътища срещу цената на една съпружеска любовна нощ. За него това изглеждаше невероятно. Макар и да го познаваше само от един час, Авакум беше сигурен, че всичките му въздишки и приказки по скучаещата съпруга водят всъщност към една цел — подчертаване несъмнено алиби. Но защо беше нужно той да изтъква и подчертава своето алиби — отсъствието си от Момчилово именно през оная нощ на произшествието? Нали никой не го подозираше в нищо?
Така първото впечатление предизвика и първото съмнение у Авакум.
Но в неговия метод на разузнаване субективните впечатления играеха винаги второстепенна роля. Скептик по природа, но станал още по-голям скептик поради честия си контакт с лошото и грозното в живота, той постепенно беше започнал да гледа на хората през тъмни очила. Той се движеше в свят на престъпници, където политическото предателство и моралното падение вървяха ръка за ръка. Предатели като Ичеренски, които спяха със сестрите си в едно легло — това не беше нито най-лошото, нито най-изключителното в неговия свят. Имаше и по-лошо. Тук калта беше толкова неизбродна и гъста, че дори един „ведър“ човек, ако речеше да я гази, щеше волю-неволю да стане поне малко скептик. И понеже той съзнаваше скептицизма си, боеше се и не без основание за обективното начало в своите преценки. Знаеше например, и в това беше абсолютно убеден, че повечето хора, че мнозинството от хората не са и не могат да бъдат подлеци. Но в света, където се движеше, той имаше случай да наблюдава как талантът върви редом с подлостта: Боян Ичеренски беше талантлив геолог и това не му пречеше да бъде предател. В морално отношение Виктория Ичеренска имаше безукорно досие, но все пак тя беше станала съпруга на своя брат. Естествено, мнозинството от хората не бяха подлеци — Авакум прекрасно разбираше тази истина — и въпреки всичката й безспорност, скептицизмът растеше в душата му. И затова, без да е грешил досега в работата си, той имаше сериозни причини да се бои за обективното начало в своите преценки за хората, когато тия преценки се основаваха, разбира се, само на лични впечатления.
На конференцията при полковник Манов той застъпи гледището, че Венцеслав Рашков не се е самоубил, а е бил убит. И наистина всеки, който познаваше по-отблизо момъка, щеше да каже същото. Как и защо ще се самоубие най-веселият и най-жизнерадостният човек, комуто всичко и по всички линии „вървеше“ като по вода — с изключение на тотото? Но заради тото никой не беше се самоубивал досега. Авакум знаеше и друго: че момъкът беше доста повърхностен, простичък, с ограничени интереси: че служебната дисциплина, здравият смях и атлетическото му телосложение бяха всъщност едничките му отличителни качества. Такива хора не се самоубиват дори когато любимата им измени или ги напусне. Когато любимата им измени или ги напусне, те си намират друга любима и пак се смеят, както преди, ходят на мачове и играят на тото. Като изхождаше само от личните си впечатления за момъка, Авакум можеше да махне с ръка и с абсолютна положителност да каже: невъзможно! Но Авакум каза „невъзможно“, без да се основава нито на йота на личните си впечатления от момъка: все едно, че не беше го срещал нито веднъж в живота си.