Но ето, че и друг някакъв човек беше влязъл в тази къща. Да мисли, че не е при Ирина сега, а на друго място, значеше да вярва в чудеса.
Изчака блясъка на една светкавица, за да прочете номера на колата. После се наведе, бързо развъртя вентила на предното ляво колело и го сложи в джоба си. Свистенето на сгъстения въздух потъна в шумотевицата на нощната буря. Като избиколи колата, той извади пипнешком едно шишенце от кожената си чанта и напръска с течността му задните гуми.
Бяха взети най-важните предохранителни мерки.
Сетне изтича през поляната, наведе се до ниската дъсчена ограда, за да изчака проблясването на светкавицата и когато всичко потъна отново в гъстия мрак, той се прехвърли безшумно отвъд, в малкия и затревен двор. Само няколко крачки го деляха от ствола на старата черница. Колко хубави часове бяха прекарали с Ирина на това място между черницата и полегналата ограда!
Както беше очаквал, нейният прозорец наистина светеше. Двете крила зееха широко разтворени, но между тях трепкаше, полюшвано от вятъра, едно непредвидено перде — тънко бяло перде от най-нежен тюл. Преградата изглеждаше нищожна, но пречеше.
Нямаше как да се премахне това перде. Авакум се покачи върху дървото, възседна първия по-дебел клон и устреми очите си в жълтия правоъгълник. Все пак положението не приличаше на безнадеждно. Дори беше добро: тюлената мрежица се оказа доста прозрачна.
Сред познатата обстановка на стаята личаха два силуета. Авакум тутакси позна Ирина. Тя седеше облакътена на масичката до прозореца и като че ли спеше. Но имаше нещо особено в стойката й: тя опираше масата с челото си и косите й бяха разпилени върху раменете. Другият силует принадлежеше на мъж — висок и тънък, с тъмно сако. Мъжът се разхождаше напред и назад из стаята и държеше ръцете си на гърба.
Стори му се, че през воя на вятъра дочува плач на жена. Но може би слухът му го мамеше, защото клоните скърцаха около него и шумата, блъскана от бурята, бучеше като водопад.
По едно време мъжът се спря насред стаята и тогава Ирина изправи главата си. Непознатият измъкна нещо из вътрешния джоб на сакото си, показа й го и в същия миг тя скочи от стола и като изхвърлена от пружина се стрелна към ръката му. Мъжът замахна, удари я по лицето и тя се свлече на пода. Но пропълзя до него, обви с ръце краката му и отпусна главата си върху килима.
Авакум прехапа устните си. Идеше му да скочи, да хване негодника за шията и да разбие главата му в стената. Но стоеше неподвижен върху клона и като зашеметен. Макар и замъглено от тюлената завеса, това слабо и продълговато лице му се стори познато. Донякъде познато, защото пердето правеше гънки и закриваше някои от чертите му.
Мъжът се освободи от ръцете й, засмя се с лоша усмивка, наведе се и я потупа по гърба. После той седна на стола й, а тя изпълзя до леглото си по колене, повдигна завивките и извади оттам една малка и тумбеста лекарска чанта. Захвърли я в краката му и закри лицето си с ръце.
Роклята й се беше дръпнала високо над коленете, но това, изглежда, не правеше впечатление на мъжа. Той оправи връзката си срещу огледалото, като си подсвиркваше весело, после взе чантата от пода и тръгна към вратата.
В същия този миг Авакум се смъкна от клона, прескочи оградата и както тичаше към колата, извади шишенцето и го разля пред лявото и предно колело. И след няколко секунди потъна в мрака. Той се завърна след по-малко от минута. Сега габаритите на колата бяха запалени и в мъждивата им светлина мъжът се суетеше за нещо си около предното ляво колело.
Авакум вървеше спокойно, но гледаше да стъпва върху тревата, за да не вдига шум. Мъжът го забеляза чак когато той беше дошъл вече на десетина крачки от москвича. Тогава Авакум натисна копчето на електрическата си батерия и в ярките й лъчи мъжът изненадано премига и се извърна настрана. От това, че се извърна, нямаше полза — сега никакво тюлено перде не закриваше лицето му и Авакум на часа го позна: беше именно той, Светозар Подгоров, директорът на Центъра за борба със заразни болести. Авакум беше подготвен в себе си за тази изненада и не се стъписа — още повече че той вече предугаждаше кой е късният гостенин и с кого ще има работа, — но все пак батерията трепна в ръката му.
— Гумата спукана, а? — рече Авакум и се прозина. Куфарчето го нямаше никъде — сигурно беше скътано в багажника.