А по-нататък и още по на юг — гористи възвишения и кози пътеки по тях. Тишина, която само нощните птици и сърните смущават лятно време, а зиме — вълчият вой. И граничната полоса — извива се като черна лента по хребета, слиза в страшни долове, отново се изкачва и чезне в смълчаната синя далечина.
В тоя планински свят, доста отдалечен от градовете и асфалтираните шосета, са накацали по редките припеци малки каменни и дървени селца. Каменни, където изобилствува мекият и плочест камък, и дървени, когато наоколо зеленеят само горски усои. Тия няколко селца заедно с Триград образуват моя живописен ветеринарен район. Меки черни пътища и вити пътеки водят от село за село и е прелестно да се скита и да се обикаля по тях особено когато няма мъгла и не вали.
Обух туристическите си обуща, нарамих ветеринарната си чанта и с тояжка в ръка тръгнах по меките пътища. Стопанствата имаха много добитък, но хората бяха малко: мините и заводите в Рудозем и Мадан привличаха като магнит младите. Младите се изселваха, печелеха, сдобиваха се с жилища, а сетне подире им повличаха крак и старите. И в някои от тия скътани селца много от къщите носеха вече кофари на вратите си и дворовете им безнадеждно пустееха. Така беше и в село Видла.
А колко беше хубаво тук, в това орлово гнездо, свито между два баира, с ливадите и горите наоколо, похлупено от синия бездънен купол на южното небе! Въздухът миришеше на цветя и бор, сред папратите и дивите къпини бълбукаха кротки поточета и сред меката зеленина, докъдето окото стига, тук и там се белееха стадата като разхвърляни на купчинки бобови зрънца.
Но селото беше някак тъжно. Върху някои порти висяха железни кофари и дим не струеше из червените комини.
— Какво пък — на стопаните им е весело, печелят добри пари по мините, нека! — Така казваше често беловласият Реджеп, като ме срещнеше на мегданчето, и ме гледаше навъсен. Той беше председател на стопанството и председател на Отечествения фронт. Живеех в неговата къщурка. Така казваше старият Реджеп и макар да говореше за весели работи, тихичко въздишаше.
Знаех защо въздиша. Неговото стопанство имаше двадесет млечни крави и над сто глави овце. И много декари тучни ливади, които трябваше по няколко пъти да се косят. А хората му — те бяха колкото една шепа. И в тая шепа младите се брояха на пръсти.
Моят център не беше във Видла, но аз останах за по-длъжко тук. Не зная какво ме привличаше и задържаше в това затънтено селце. Къщурката на дядо Реджеп имаше две стаи, големи колкото кутийки, и оджак. В едната стая живееше той с внучката си Фатме, а в отсрещната стая — аз. Фатме навършваше осемнадесет години. В тоя край само бабичките ходеха забулени и това беше много хубаво.
Та не зная какво ме задържаше в това малко селце. Във всеки случай аз научих стопаните на хиляди полезни неща. Научих ги как да силажират в ями, а докато сеното съхне — как да го дигат на колибки, за да не го поразява дъждът. Показах им как с малко, но силна храна се получава повече мляко и какво да правят, за да бъде сиренето им по-трайно, по-мазно и по-добро на вкус. Излекувах заболелия добитък, вадих зъби, дори сам подковах коня на дядо Реджеп.
А Фатме приличаше на сърна. Когато я видях за първи път, веднага си спомних за Теменужка. И тя беше русокоса, а сините й очи бяха бистри като сутрешното безоблачно небе над Видла. Но имаше по-висока снага, а босите й крака като че ли не допираха земята. Ходеше облечена в тъмно сукманче, широко в раменете и тясно на кръста. То стигаше до коленете й. А под сукманчето, та чак до над прасците й лъщеше бяла конопена риза, поръбена по края с къдрава дантела. Кожата й от коленете надолу беше силно помургавяла, напомняше потъмнял бронз и поради това конопената й риза изглеждаше още по-бяла.
Сутрин Фатме ставаше преди изгрев и аз чувах как босите й крака тепат чевръсто по глинения под. Тя стъкмяше загасналия огън в оджака, издояваше бялата козичка и окачваше бакърчето с прясното мляко на обгорената верига. Утрините във Видла са много свежи и приятни, особено около изгрев, затова аз скачах от миндерчето съвсем бодър и излизах навън. Фатме цепеше дърва, сетне подклаждаше твърде умело пръстената пещ. Помагах й с каквото можех: духах сламата и сухите пръчки и очите ми сълзяха от пушека. Фатме се смееше. Изваждах вода от дълбокия кладенец и половината кофа разливах върху краката си, докато пълнех кърчазите2, и тя пак се смееше. От този смях двата реда синци3 подскачаха върху гърдите й и аз с удоволствие гледах мъничките шарени мъниста. Те ми се виждаха чудно красиви. Впрочем Фатме започна да се кичи с тия синци няколко дена след като се установих у тях на квартира. Пак по това време тя надяна на лявата си ръка и една розова целулоидна гривна.