Беше облечена в скромна басмена рокличка с весели цветове. Лицето й имаше обикновения си миловидно замислен израз, очите й гледаха, както винаги, открито, смело и погледът им светеше бистър и чист.
Както седеше на тревата с подвити колена, тя му протегна ръка и се усмихна. Върху устните й разцъфна безгрижна и радостна усмивка.
— Тъкмо навреме — каза тя и го потегли към себе си. — Сядай до мен! Аз се уморих от четене.
И той се намери на тревата до нея и раменете му се допряха до нейните, а косите й погалиха лицето му. Подухна вятър, черницата въздъхна, полата на тънката й рокля се наду като чадър. Беше хубаво, някъде подсвиркваше кос.
Зави му се свят. Изпита непреодолимо желание да я прегърне, да притисне грубо в ръцете си това свежо тяло, което не криеше нищо от себе си и като че ли нарочно се подлагаше на очите му. Трябваше да насили волята си, за да остане поне видимо спокоен.
— Какво четеш? — запита той, като се излегна полека на тревата. В синия и бездънен простор над главата му плаваше бяло облаче с накъдрени краища, посребрени от слънцето. Оня кос в храстите продължаваше да свирука.
— Какво чета ли? — Тя сложи ръката си между коленете и отговори звънко, като ученичка, която са дигнали на урок: — За химичните свойства на водорода и по-специално за многоуважаемия водороден йон! Много е интересно. — И весело се засмя.
— А нашият общ приятел сигурно почива вече в земята — каза Авакум.
Той гледаше бялото облаче и жумеше.
— Сигурно — отвърна тихо Ирина. Тя се наведе и откъсна стръкче трева. — Щях да ида на погребението му, но тази заран се пробудих с ужасно главоболие. Много съжалявам.
— За какво? — попита Авакум. — За главоболието ли, или за Венцеслав?
— С мъртвите не бива да се шегуваш — каза тя и леко сложи пръста си на устата му.
Авакум я погледна — по горната й устна беше избила пот.
Помълчаха.
— Ирина — каза Авакум, — какви са твоите проекти за бъдещето? За какво например мечтаеш?
Той сложи ръката й в своята и започна да си играе с пръстите й.
— Моите мечти са много скромни — отвърна Ирина. Тя пое въздух, избърса горната си устна и тръсна глава. В очите й отново светна предишният блясък. — Всъщност аз имам само една мечта — да не завися от никого.
— Това е много общо — усмихна се Авакум.
Тя пак откъсна стръкче трева и се умълча.
— Какво значи това — да не зависиш от никого?
— Много нещо. — Гърдите й бързо започнаха да се издигат и спущат. — Стъпя ли веднъж в университета, по-нататъшният ми път в живота ще зависи само от мен.
Вятърът отвя облачето на изток.
— Ирина — каза Авакум, — защо ръката ти е влажна? И защо студенее?
— Сигурно ще е от главоболието — трепна Ирина и издърпа ръката си. Наведе се над него и той усети дъха й по устните си. Сега можеше да я прегърне, можеше да я целува — но ръцете му лежаха като пречупени на тревата. От онова желание не беше останала в кръвта му никаква следа. Само една жалост чувствуваше в гърдите си — мъчителна и тежка — и нищо друго.
— Ти приличаш днес на сборник от въпроси — усмихна му се тя. — Но позволи ми и аз да ти задам един въпрос: чия е тази кола?
— На музея — отвърна Авакум.
Тя се наведе още по-ниско над него:
— Искаш ли да излезем някъде навън?
— Аз за това съм дошъл.
Тя се огледа и бързо допря устните си до неговите.
После скочи пъргаво и изтича до стаята си, за да се облече.
Когато излезе, Авакум седеше вече зад волана. Сега тя беше пременена цялата в бяло: бяла кордела на косите си, бяла рокля, бели сандалетки. Но сандалетките нямаха върхове. Устните й силно аленееха от яркия руж.
„Ще се задоволим само с червилото“ — помисли си Авакум, като й отваряше услужливо вратичката. Бялата й премяна го натъжи още по-силно.
Насочи колата към орханийското шосе, а щом излязоха от моста над река Искър, той натисна газта и стрелката на километража започна да се колебае около цифрата деветдесет. Нямаше време за губене — знаеше това, но не натискаше педала, за да печели минути: ходовете бяха разчетени, всякаква припряност изглеждаше излишна. Но в момента, когато излезе на улица „Брод“, за да пресече шосето за Пловдив, стори му се, че една синя волга потегля подире му и че оттогава непрекъснато го следва по петите — ту по-близо, ту по-отдалеч и винаги зад него. „Ако и «синята» препусне с деветдесет, картинката е ясна“ — помисли Авакум и натисна педала. „Синята“ изостана.
Той попита спътницата си:
— Хубаво ли е?
Може би тя не го чу, защото въздушната струя бучеше силно около стъклата. Тя седеше със затворени очи и мълчеше.