„Ако знае, че е излязла на любовна разходка с палача си!“ — усмихна се мрачно Авакум.
Погледна външното огледало и веждите му се свиха — в дълбочината на изпъкналата леща синята волга летеше след него, голяма като бръмбарче.
Авакум отпусна педала на газта. Бяха излезли от Йорданкино и наближаваха партизанската чешма-паметник. Когато стигнаха площадчето пред възпоменателната плоча, той зави наляво и рязко спря.
— Къде сме? — попита Ирина. Тя учудено се оглеждаше, сякаш току-що се беше събудила от дълбок сън.
— Слез от колата, погледай наоколо и ще разбереш — отвърна студено Авакум.
Жалеше я допреди няколко минути, но откакто забеляза синята волга, която го преследваше по петите като хрътка, в душата му повя някакъв внезапен студ. Преди да натисне спирачката, той видя ръката й, отпусната до коляното му. „Тя би могла и на мен да поднесе цианкалий“ — помисли Авакум и изви волана наляво.
— Че какво има толкова за гледане — засмя се Ирина. — Планини, асфалт, чешма и една хубава беседка.
— И един спомен — каза Авакум.
Тя повдигна рамене и се обърна с гръб към плочата. Сетне се прозина и поразкърши ръце:
— Ще се бавим ли тук?
В тоя миг пристигна и синята волга. От волана слезе нисък, кръглолик мъж с олисяло теме и клепнали уши. Беше облечен в кафяво велурено яке, в което едва се побираха широките му и набити рамене. На очите си имаше синкави слънчеви очила.
Той хлопна вратичката с господарски жест, плюна в краката си и с твърди стъпки тръгна към чешмата. На Ирина не обърна никакво внимание, но Авакум почувствува погледа му върху лицето си. Наведе се над чучура, отпи няколко глътки, после дълго се жабурка и плюва.
В това време откъм София се зададе моторист. Той префуча покрай чешмата и изчезна зад първия завой. Тежко избоботи камион, натоварен с бурета, и въздухът се изпълни с миризма на изгоряла нафта. Камионът отмина и тишината отново като че ли се раздроби на парчета — пристигна друг моторист, но неговият мотор гърмеше като минохвъргачка. Той яздеше петстотинкубикова машина.
Макар и в тужурка и с кожена шапка, Авакум веднага го позна — беше лейтенант Марков. Той избута машината почти до самата канавка на шосето, избра си сенчесто място и се изпъна на тревата по гръб.
Мъжът с велуреното яке слезе от своята волга, повдигна капака на мотора и захвана да занича съсредоточено в механизмите. После извади един гаечен ключ и се зае да натяга вентилаторния ремък.
„Като че ли е по-съобразителен от лейтенанта“ — засмя се в себе си Авакум.
Ирина, която беше стояла досега като вкаменена на мястото си, най-после помръдна с глава и пое дълбоко въздух. Лицето й изглеждаше по-бяло от бялата кордела върху косите й. Тя стоеше с отпуснати рамене и все гледаше като хипнотизирана към синята волга.
Авакум леко допря ръката си до рамото й:
— Лошо ли ти е?
— Пак това главоболие — отвърна тихо Ирина.
Авакум изтича до колата. Когато се завърна, той носеше една стъклена чаша в ръката си.
— Пийни си — покани я той, като услужливо й подаваше стъклената чаша, която беше напълнил до половината с вода. — Тази вода е планинска, освежава. Аз нарочно те доведох тук, за да я опиташ. Харесва ли ти?
— Много — прошепна Ирина. — Благодаря.
Авакум сложи ръката си на кръста й.
— Трябва да се връщаме — каза той. — Сега е четири часът, а в пет часа аз имам среща в музея с председателя на археологическата секция при академията. Следния път ще те заведа още по-надалеч.
— Къде? — попита тя и го погледна в лицето.
— Много надалеч — каза той и се извърна настрана.
И за малко не изпусна стъклената чаша на земята.
Когато обръщаше колата, мъжът с велуреното яке все още продължаваше да натяга вентилаторния ремък.
Само веднъж забеляза синята волга подире си — мярна се в огледалото, а после стана по-малка от бръмбар и изчезна съвсем.
И така всичко се развиваше по предварително начертания план. Че Ирина Теофилова и „неизвестната“ от скицата му са едно и също лице — в това той не се съмняваше, но му беше необходима още една последна проверка, за да има в ръцете си и „нагледното“ доказателство.
Не се съмняваше, но когато сложи двете стъклени чаши на масата си, нещо като че ли заседна на гърлото му. Ръцете му бяха студени и влажни от пот.
Дълго чисти с памук най-голямата и най-силната от лупите си. Сетне запали цигара и вдъхна няколко пъти поред от дима.
Петната и на двете чаши имаха един и същ и абсолютно еднакъв цвят. Размерите им бяха еднакви, резките, които съответствуваха на кръвоносните съдове, съвпадаха идеално помежду си. И двете петна имаха по едно лесно забележимо надебеляване в най-връхната си точка — колкото лещено зърно.