Авакум захвърли лупата, облегна се на стола си и затвори очи.
Знаеше, че петната ще съвпаднат помежду си, и все пак…
Така престоя неподвижен няколко минути. Когато се изправи, бръчките около устата му като че ли бяха станали по-дълбоки. Една чудна усмивка имаше върху устните му — някаква смесица от горчивина, ирония и старческа снизходителност.
Отключи железния шкаф и сложи вътре двете стъклени чаши.
После облече халата си и напълни малката си луличка с тютюн. Извади от етажерката с книгите първия том от Всемирната история, намести се удобно в широкото кожено кресло и започна съсредоточено да чете.
Полегналите лъчи на залеза обагриха прозорците на стаята с розова светлина.
Лейтенант Марков пристигна след половин час. Беше още с тужурката си, прашен, със зачервено от вятъра лице. Авакум му отстъпи мястото си в креслото, накара го да изпие чашка коняк, почерпи го с цигара. После го запита:
— Мъжът с жълтото яке — той живее в къщата с алпийския покрив, нали така?
Лейтенантът едва не се задави с коняка.
— Няма нищо чудно — усмихна се Авакум. — Тази заран към осем часа аз излязох да се поразходя и случайно минах покрай къщата с двата бора. Вие сигурно си спомняте, че снощи валя силен дъжд. Без друго сте видели, че улицата не е павирана и че тротоарът представлява един прост землен насип. Точно пред зелената порта забелязах стъпки, които излизаха от вътрешността на двора и водеха на юг към шосето. Аз се позагледах в тия стъпки, без да се спирам, разбира се, и понаучих от тях някои неща. Това бяха стъпки на мъж. Малък крак, разкрач — по-къс от средния. Следите — дълбоки. Какво означава това? Вие сигурно се досещате — че мъжът е нисък и доста солиден на тегло. Отпечатъците, оставени от обувките върху разкаляната земя, бяха съвсем ясни — силно заострени върхове, удължено ходило, стеснена и повдигната част между подметката и токовете. Вие сте елегантен човек, обличате се по модата: можете ли ми каза кои мъжки обувки отговарят на това описание?
— Италианските — засмя се весело лейтенантът.
— Точно той — този фасон не е наш и лесно може да се разпознае. Ниският и пълен мъж, излязъл из дворчето с двата бора, носеше италиански обувки. Какво искате повече? Човекът с велуреното яке беше нисък и пълен и имаше на краката си италиански обувки. Да ви налея ли? Пийте, тази вечер няма да пътувате с мотор. Кой е този човек?
— Този човек се казва Прокопи Албертов Недялков — започна лейтенантът, като отпи една малка глътка от коняка. — Родом е от Павликени, завършил е френския колеж в София. Получил е висшето си образование в Италия като стипендиант на католическата черква. Там е специализирал лесовъдство. Бил е лектор в Агрономическия факултет, а от три години е инспектор по горите при Министерството на земеделието. Онази къща с алпийския покрив е негова. Понастоящем той е в отпуска, а семейството му летува в Павликени. Баща му е католически свещеник, пенсионер. Инженер Прокопи Недялков е аполитичен човек, не е имал никакви реакционни прояви, а в службата се ползува с голям авторитет.
Тази заран той напуска дома си в седем часа. Петнадесет минути по-късно е на улица „Самодивско кладенче“ седемнадесет, където гарира колата си. Точно в осем часа е пред сградата, в която живее собственикът на кремавия москвич — нашият приятел от снощи. Бави се в апартамента му около половин час, после излизат заедно с волгата на Прокопи Албертов и спират пред сградата на центъра. Тука двамата приятели се разделят. Прокопи Албертов се завръща в къщи си, като оставя колата на улицата, близо до зелената ограда. Точно в три и половина следобед той излиза припряно навън, качва се на волгата и с бърз старт се насочва към пловдивското шосе. Установява се малко надире от кръстовката с улица „Брод“ и стои на това място, докато вашата кола не излиза на пътя.
— А като научихте, че е подире ми — усмихна се Авакум, — вие организирахте едно „блестящо“ преследване с два мотора. Много мило от ваша страна.
— Вие казахте да не го изпускам от очи — наведе глава лейтенантът.
Авакум помълча.
— Носите ли справката за Светозар Подгоров?
Лейтенантът извади едно прегънато листче от портфейла си и му го подаде. Ръката му потръпна.
Авакум пое бележката и поклати глава.
— Трябва да калите нервите си — каза той, като се усмихваше с горчивата си снизходително-иронична усмивка. — Може би на пътя си ще срещнете и по-неочаквани неща. Думата човек звучи красиво наистина, но не във всички хора има красота. Човек е способен на всичко — въоръжете се с тази философска концепция и ръката ви няма да потръпва никога. Проучихте ли кой живее в неговия апартамент?