— Изпратил е съпругата си във Варна. Сега е сам.
Авакум погледна часовника си:
— Имам такава молба към вас да отидете при полковник Манов и да му кажете, че искам непременно да повика този човек при себе си и да го задържи на разговор до десет часа. Нека излязат например вън от града, така ще бъде най-добре. Вие ще идете веднага при полковника и ще ми съобщите за резултата.
Лейтенантът се изправи.
— И не изпущайте от очи дори за секунда къщата с алпийския покрив! Осведомявайте ме за всяко движение, което ще предприеме отсега нататък инспекторът Прокопи Албертов. Тази нощ или утре той ще излезе вън от града. Много ви моля в минутката да бъда уведомен! И още нещо: помолете полковник Манов да остави на мое разположение кола с радиопредавател.
Той извади от железния шкаф едно картонче и го подаде на лейтенанта:
— Тук е означен кодовият ми знак. Съветвам ви тази нощ и утре през деня да не напускате дирекцията — ще има много изненади и работата ще бъде напрегната. — Той се усмихна с невесела усмивка и подаде ръка.
Когато лейтенантът излезе, той се облече набързо, отпусна се в креслото и затвори очи.
14
След половин час лейтенант Марков позвъни по телефона.
— Всичко е наредено тъй, както вие пожелахте. На онова място до десет часа няма да има човек. Останалото подреждаме.
— Приятна работа! — кимна Авакум и остави слушалката.
Взе със себе си същата онази кожена чанта и излезе навън.
Вечерта беше мека, подухваше топъл ветрец. Улиците сияеха в светлини.
Като откри къщата, която търсеше, той се огледа и бързо отвори външната двукрила врата. Нямаше никого в преддверието. Изкачи стълбите и се спря на площадката пред втория етаж. Електричеството угасна и той натисна бутона. Върху вратата, боядисана с шоколаденокафява боя, лъщеше месингова плочка:
Секретната брава беше от системата „Ялле“. Тази система познаваше като петте си пръста, затова не стана нужда да бърка в чантата си. Измъкна от джоба на сакото си универсал за системата „Ялле“ и отключи.
Светеше със синята светлина на електрическата си батерия. Като излезе от вестибюла, обшит с червено дърво и продълговати кристални огледала, той се намери в един обширен хол „ротонд“ с мраморен под и гипсови орнаменти върху тавана. По средата на хола бълбукаше малък фонтан, а в басейнчето под него, облицовано с разноцветни плочки, играеха няколко червени рибки. Оттук за вътрешността на апартамента водеха три врати, като всяка от тях беше покрита с тежка надиплена завеса от червен плюш.
Авакум отвори наслуки една от вратите и се усмихна от удоволствие: още с първата си крачка беше попаднал в кабинета на Подгоров. Вътре имаше много малко мебели: разкошна писмена маса в бароков стил от тъмночервено дърво, висок стол с извита облегалка и две картини в леки, но художествено изработени рамки. Авакум повдигна фенерчето си: бяха две цветни репродукции на Реноаровите „Цветя в бакърен съд“ и „След баня“. Нямаше нищо друго. Единственото чекмедже на масата беше отключено, но то съдържаше само дреболии — няколко моливчета, един празен бележник и шише със зелено мастило за самописки.
Повдигна килима — паркетът навсякъде беше еднакво гладък. Почука по стените — бяха плътни, отникъде не идеше звук на кухо. Усети как кръвта бие по слепоочията му — несполуката щеше да остави без отговор един важен въпрос.
Тогава повдигна отново фенерчето си към двете картини. „Цветя в бакърен съд“ стоеше на мястото си, идеално нивелирана спрямо стените. Но „След баня“ като че ли беше изместена малко вдясно — голото момиче изглеждаше понаклонено към пода. Авакум тутакси премести стола под картината, покри седалката му с носната си кърпичка и откачи рамката от извитата кукичка. Картината нямаше двоен гръб, пък и гвоздейчетата, които пристягаха картона към стъклото, не приличаха да са вадени някога. Те бяха забити надълбоко и по главичките им не личаха следи от клещи.
И все пак тази картина беше пипана, и то наскоро. Човек с изтънчен вкус като Светозар Подгоров едва ли би търпял една изкривена репродукция над главата си. Авакум почти допря фенерчето си до стената и ръката му трепна като убодена. Ето къде била хитростта! Тази кукичка не беше всъщност никаква кукичка, а тънко ключе с прерязана шийка. Той го завъртя, сетне го потегли към себе си и от стената изскочи просто ламаринено чекмедже. Толкова чудесно прилепваше към калъфа си, че не правеше никакъв видим луфт върху зелените тапети. „Но ако имах лупата си, веднага щях да го забележа“ — помисли Авакум.