Сред коренищата зееше малка вдлъбнатина, покрита с изгнили борови иглички. Нищо нямаше в тази вдлъбнатина и Авакум прехапа устната си — някой го беше изпреварил и това изглеждаше много очевидно…
Този „някой“ сега припкаше към Тешел, за да се срещне с Прокопи Албертов. А може би срещата се е състояла вече и сега синята волга препуска обратно за София. Или пък Прокопи Албертов си закусва спокойно в ханчето, а някой друг — изпратен от него — е поел пътя за Девин и следите му се губят в неизвестността.
Авакум се усмихна горчиво — беше хвърлил лош зар. „Груши закъснял и Наполеон загубил сражението при Ватерло“ — но не му беше сега до смях.
Сетне, като седеше и гледаше вдлъбнатината, той забеляза една почерняла шишарка върху изгнилите борови иглички. Тази шишарка и одеве си беше там, но той я забеляза едва сега. Без друго тя не беше дошла сама на това място.
Кръвта отново заби силно в слепоочията му — това беше знак, разбира се, и този знак означаваше нещо. Всъщност означенията следваше да бъдат само две: или „взел съм“, или „търси“.
Авакум заби пръсти в игличките и ръката му тутакси пропадна навътре — до края на китката. И едва се сдържа да не викне — като че ли беше открил най-големия и най-разкошния диамант в света.
Той измъкна от вдлъбнатината едно прегънато листче и с два скока се намери отново в гората. Просна се по корем между дърветата, сложи го пред очите си и без да мести погледа си от него, извади джобния си бележник и молив. Както беше предполагал, имаше работа с Най-обикновения шифър от заместителната система. Спомни си думата „Вазови“ от страница тридесет и пета на скрития в стената екземпляр от „Под игото“ и веднага си начерта на отделен лист ключовата схема:
| 1 | 3 | 5 | 7 | 9 | 0 | ||
| 1 | 0 | В | А | З | О | В | И |
| 3 | 2 | Б | Г | А | Е | Ж | К |
| 5 | 4 | Л | М | Н | П | Р | С |
| 7 | 6 | Т | У | Ф | Х | Ц | Ч |
| 9 | 8 | Ш | Щ | Ю | Я | Ъ |
Двуцифрените колонки означаваха:
„Стоп временно заразата. Прекъснете връзката с Ракип. Преустановете срещите. Изчистете всичко. Чакайте повикване от Пловдив. Ел Тепе.“
„Подушили са опасността“ — усмихна се замислено Авакум. Имаше и един нов момент: „Пловдив“. Той откъсна лист от бележника си и като следваше ключовата схема, написа в цифрови колонки следното:
„Провал поради случая — В. — Съобщават ни, че милицията е по следите ви. Безусловна заповед да се прехвърлите зад граница. Вземете със себе си последното количество зараза и незабавно тръгнете със самолет за Пловдив. Доведете на всяка цена И. В. Тешел пред моста единадесет часа вечерта ще ви чака гърбав човек. Парол: Знаете ли пътя за Видла — Зная пътя за Кестен. Спазете безусловно разпорежданията. Ел Тепе.“
Той загъна бележката по същия начин, както беше сгънат „оригиналът“, и внимателно я скри под обгорения връх на дървото.
Наближаваше седем часът. От смраченото небе започна тихо да ръми. Авакум заобиколи пак поляната и дойде при Ахмед.
— Ахмед — каза му той и го погледна право в очите, — предстои ти да извършиш една много важна работа. Наемаш ли се?
Момъкът се усмихна и повдигна рамене.
— Искам да се скриеш някъде наблизо, но така, че и птиците да не те забележат. Очите ти да бъдат в оня бор насреща, дето е треснат от гръм. Почернелия бор. Много ме интересува дали ще дойде някой на онова място и дали ще търси нещо около дънера на почернелия бор.
— Само това ли?
— Само това — отвърна Авакум.
— Нищо ли да не направя на човека? — попита озадачено Ахмед и похвана дръжката на дългия си нож.
— Ахмед — каза Авакум, — той не трябва да види дори сянката ти. Не трябва да чуе дори дъха ти. Не трябва да види дори стъпките ти. Разбираш ли?
— Разбирам — въздъхна Ахмед.
— Трябва да бъдеш само очи и слух — каза Авакум. Той помълча. В пущинака изкряска птица и подир крясъка й тишината стана още по-тежка. — Ще те чакам у вас — каза Авакум. — Дай ми ключа.
Събу обувките си, взе ги в ръце и след няколко секунди високата му и попрегърбена фигура изчезна в горската мрачина.
Подир час и половина вратичката на къщата изскърца и Авакум се надигна от миндерчето. Очите на Ахмед светеха с вълчи блясък, ноздрите му се бяха издули от напрежение. Гребна си с кратунката вода от бакъра и жадно отпи няколко глътки. Сетне избърса устата си с длан и поклати глава.
— Колибарица — каза той, като приседна на едно трикрако столче до огнището. — Жената на Ракип Дойде с юничката и право въз оня, тйонкия бор, изгоряния. Клекна там и гуди нящо в пазвата си и лесно беше да се разбере що е, но вие заръчахте да съм очи само и аз мирувах. Пък ръцете ме сърбяха много. Подире слязох на село и тейко ме изведе зад къшлята и ми рече: „Да припнеш и да обадиш на гостенина, че Колибарица се е срещнала с мъжа си на пътя, дето води от нашето село за Видла, и че Ракип, дано змеица го изпие, хукнал през ливадето и като излязъл на пътя за Тешел, спрял се бил при един синйовичък автомобил и разговарял със стопанина. После туй автомобила си заминал, а Ракип нагазил във водата да лови риба.“ Тейко ми каза, че Ракип бил видян на това място от момчето на Халил Алитев — било му поръчано да гледа и то се скрило в пещерата отгоре на пътя и гледало добре. И ми каза още да си отварям очите и да си държа езика зад зъбите, защото щял да ме резне под гушата, ако с нашия гостенин се случело нящо. Пък аз му казах, че си разбирам от работата и че не ми е за първи път.