После тя стържеше изгорялото по хляба и постилаше синията с бяла покривка. Поливаше на дядо си да се измие, насипваше топлото мляко в дълбоки пръстени паници и сядаше с нас да закусва, като мило извиваше коленете си към мен. Тя почиташе дядо си и не искаше да му пречи.
А когато слънцето показваше червеното си чело над баира, Фатме вече припкаше към стопанския двор, за да изведе кравите на паша.
Беловласият Реджеп въздишаше и за не зная кой си път разправяше все отново и отново семейната нерадост на Фатме. Как преди три години усойница ухапала майка й и тя починала, защото такава била, види се, волята божия. И как син му заминал за Мадан, в рудниците, и там натрупал пари, взел, та се оженил за някаква разведена жена. Сетне извикал и Фатме при тях си и я настанил на добра работа, и всичко тръгнало като по масло, но тук, във Видла, работите запрели. Не останали хора за по къра, нямало кой да ходи с добитъка. И дядо Реджеп се надигнал и отишъл в Мадан, за да върне внучката си на село. И добре, че стигнал навреме, защото Фатме била буйна и вече въртяла глава по едного, а на председателя туй не влизало в сметката. Нямало кой да гледа кравите на село, а млякото и сиренето давали добър доход за стопанството и туй било добро за всички. Синът се противил и Фатме се противила, но дядо Реджеп настоял на своето и надделял. „Че ако мало и голямо се завре по мините — казал им, — кой ще работи земята, кой ще пасе кравите и овцете? Нали ще изпукате от глад?“ — И уловил Фатме за ръка и я върнал на село. И досега Фатме пасе кравите и Реджеп е доволен, защото е председател и трябва да се грижи за всички. Но като че ли има трън в сърцето му, гложди го мъка. Фатме е в години за мъж, за дом и семейство, а Видла е обедняла откъм ергени. Намират се няколко момчета, вярно, но двамата от тях са по-млади от Фатме, а другите трима са отколе още сгодени и наесен ще дигат сватби, ако годината излезе добра. Пък да иде за другоселец — и туй ще бъде лошо, защото кой ще извежда кравите на паша, кой ще сбира и трупа сеното? Земята иска своето. И той, Реджеп, трябва да се грижи за всички, защото е председател, а пък хората не стигат.
Такава беше мъката на дядо Реджеп.
Но Фатме съвсем не изглеждаше тъжна. Нейният здрав и весел смях кънтеше по двора, гледаше ме със святкащи очи и двата реда синци подскачаха много красиво върху моминските й гърди.
Трябва да кажа, че аз изпълнявах от сърце и усърдно работата си. След като научих стопаните да сушат окосеното сено на колибки и след като им показах как да вършат много други полезни неща и лекувах овцете им, захванах да скитам по ливадите, за да проуча специално и по-отблизо пашата и лагерния живот на кооперативните крави. И това влизаше в моите задължения. Така ние се виждахме често с Фатме и надълго приказвахме. Всъщност малко приказвахме, защото тя повече се смееше, припкаше по кравите за било и небило и се въртеше като някаква лястовица около мене. Ако не съзнавах, че все пак съм ветеринарен лекар и че поради тази причина трябва да се държа сериозно — разбира се, щях да тичам подире й и това щеше да бъде приятно и за двама ни.
Веднъж, малко подир пладне, тръгнах нагоре по течението на Видловската река — като излизаше из един дълбок и обрасъл с папрати дол, тя ромолеше тъкмо през оная ливада, където пасяха кооперативните крави. Фатме се беше затирила нагоре, а кравите наглеждаше един чипонос хлапак.
Беше задушно, в сгорещения въздух жужаха диви пчели, прехвърчаха пеперуди. А в тихия дол вееше прохлада, лъхаше на равнец и пелин. Наоколо нямаше жива душа, кротката бара си шепнеше нещо и само скърцането на камъчетата под краката ми смущаваше сънната тишина.
Не бях извървял повече от десетина крачки, когато изведнъж почувствувах, че дъхът ми замира. Не смеех да помръдна ни с крак, ни с ръка. Тъкмо бях завил наляво от една купчина папрати, и пред очите ми на не повече от десетина метра се откри чудна картина. Изтръпнах и в тоя миг не знаех какво да направя. Сред едно малко вирче стоеше Фатме, гребеше вода с шепите си, плискаше я на гърдите си и примигваше от удоволствие. На брега върху камъните лежаха небрежно захвърлени сукманчето и бялата й риза.
В никакъв случай не мога да кажа колко време продължи това — само минута или час. Но изглежда, че не е било повече от минута. Фатме ме забеляза и когато ме забеляза, и тя се смути по същия начин, както се бях смутил и аз. Но тя се съвзе много по-бързо. Сложи мокрия си показалец на устните, а с другата си ръка захвана енергично да ми маха. Не ми беше ясно какво искаше да каже с този жест, защото ми се стори доста неопределен. Но аз го изтълкувах посвоему, обърнах се и хукнах надолу и презглава, като че ли подире ми тракаше със зъби вълк единак. Чувствувах се много виновен пред Фатме.