Вечерта, когато седнахме да вечеряме, аз просто не смеех да я погледна в очите. Но тя се държеше спокойно, естествено, питаше ме нещо за шапната болест и на два пъти насипа в паницата ми от врялата и лютива картофена чорба. Като че ли нищо не е било. Дядо Реджеп се тюхкаше за коситбата, защото пролетта беше валежна, тревата се дигаше до колене вече, а не стигаше ръка за косите. Той въздишаше и сучеше мустаци. Нали беше председател — носеше в душата си голяма грижа. Макар и да бях смутен още от следобедната случка, аз сърбах мълчаливо от чорбата и си мислех: колко не приличаха тия хора на своите едноименници от някои литературни книжки!
Но през нощта спах лошо… Сънят бягаше от клепките ми, а едно бяло видение току се тикаше под тях и въпреки че имаше водни капки по шията и по гърдите си и наоколо да беше хладно и сенчесто, аз като че ли горях в най-истинска огненица. Въртях се на дъсчения миндер, сламата шумеше и сънят бягаше от очите ми.
Когато на зазоряване чух босите крака на Фатме да тепат по глинения под, аз изведнъж се почувствувах много бодър. Облякох се набързо и излязох навън, за да се полюбувам на ясния слънчев изгрев. Фатме ми се усмихна сърдечно и ми посочи с глава празните бакъри. Аз изтичах с тях до кладенеца и този път, докато ги пълнех, полях краката си до глезените чак. А тя ме гледаше, смееше се весело, звънко и двата реда синци подскачаха много пъргаво върху гърдите й. Колко беше красива тази розова утрин!
Като дойде време за кравите, Фатме ми подхвърли през рамо и някак съвсем равнодушно:
— Ще ходиш ли по пладне на ливадата?
Усетих горещина по страните си, пък слънцето още не беше се показало зад ридовете. И въпросът на момичето беше съвсем обикновен: какво особено има в това — да се поразходи човек по ливадите? Но кой знае защо стана ми много горещо. Дори не успях да кажа „да“, а само кимнах с глава.
После влязох в яхърчето4 при ата на дядо Реджеп. Грабнах кофата и четкалото и захванах тоалета му толкова усърдно, сякаш го тъкмях за някакъв конкурс от републикански мащаб.
И не чувствувах как летят часовете. А когато слънцето се издигна на зенита, аз взех да стягам багажа си. Впрочем аз имах тук само лекарската си чанта и една походна торба. Излязох из селото, но не тръгнах към ливадите, а поех пътя за Триград.
Беше задушно, жужаха диви пчели, наоколо миришеше на затоплена трева и разцъфнал бъз. Почуквах с тояжката си по пътя, радвах се на синята далечина и в душата ми беше чисто и весело — дори започнах да си подсвирквам с уста.
3
Една привечер, като се завърнах в къщи, заварих чичо Стефан — моя хазяин — да разговаря на двора с един особен човек. Чичо Стефан седеше върху сечника и дялкаше някакво дръвце с ножа си, а непознатият стоеше прав до него, смучеше къса глинена луличка и пуфкаше през устата си гъсти кълбенца лютив дим. Той беше висок и сух като върлина, малко прегърбен в раменете, зарунтавял, космат, с провиснали надолу пожълтели мустаци. Беше облечен в шаячни потури, препасан с широк червен пояс, а на гърба си носеше сетре. И сетрето, и потурите бяха доста поокърпени. Главата си беше покрил с късче конопено платно.
Като ме видя да влизам, той вторачи големите си тъмни очи в лицето ми, погледа ме някое време и поклати леко глава. Стори ми се, че мустаците му помръднаха — той ми се усмихваше с малко грубовата, но добродушна усмивка.
— Туй ли момче е докторът? — попита той.
Чичо Стефан мълчаливо кимна с глава.
— Яс да гу мисля с брада ду пояс, а он тионичък и бяличък като девойче! — засмя се непознатият и доста безочливо зацъка с език.
После той се почеса по косматия си врат, повдигна една плетена кошничка от земята, разкри шумата, която се зеленееше отгоре й, и ме накара да погледна. Вътре лъщяха няколко едри пъстърви.
— Туй за доктора — каза той и ме потупа благосклонно по рамото.
Извадих пари, попитах колко струва, но той махна пренебрежително ръка:
— Друг път!
Помръдна с мустаци и си отиде.
Аз попитах чичо Стефан:
— Кой е този чудак?
Чичо Стефан прибра ножчето си, а дръвцето, което дялкаше, захвърли настрана. Помълча, като че ли не знаеше какво да ми отговори.