— Този човек се казва Ракип Колибаров — продума най-после чичо Стефан и се намръщи. — Живее накрай село до пътя, дето води за село Кестен. Добре ще е да нямаш вземане-даване с него, друго не зная. — И пак замълча.
Минаха седмица, две. Ракип често ми носеше риба, а вземаше малко пари — колкото да не ме обиди. Той беше наистина чудак! Но изкусен рибар като него нямаше из целия триградски край.
В последния ден на месец юни получих препоръчано писмо — на официална бланка, със служебен печат. Командироваха ме в София за два месеца. Трябваше да прослушам цикъл лекции върху последните новости във ветеринарната наука и да се запозная по-отблизо с разни видове нови лекарства. Ах, каква скука! Много се натъжих. Тъкмо се гласях да прескоча до Видла — чувствувах, че там имат нужда от моята помощ, пък ме блазнеше и мисълта за една приятна разходка по чудните видловски ливади.
Но дори и да не бяха тия ливади на Видла и да ги нямаше на тоя свят дядо Реджеп и Фатме, пак нещо щеше да ме задържа тук. Какво? — С думи мъчно може да го изразя. То не е в думите наистина. То е например в това — да станеш сутрин рано, преди да са порозовели хребетите на изток, и да послушаш как скрибуцат вече волските коли по прашните пътища, как подрънкват менци върху кобилиците на едрогърдести моми и невести и да усещаш как лекичко смъди в ноздрите ти миризмата на отминаващи черди5 волове и стада припкащи овце. А може да е в това — да преметнеш лекарската си чанта през рамо, да вземеш тояжка в ръка и да се затириш по кравеферми и овчарници и да отвръщаш с бодро „здравей“ на овчари и доячки, които боязливо те срещат с топли и приветливи очи. Кой знае… Но откровено казано, това писмо на официална бланка и със строг печат много ме натъжи. Само едно ме утешаваше — че в София ще се срещна с Авакум.
Наех си стая в хотел „България“. Друг ветеринарен лекар на мое място, па макар и от участъков мащаб сигурно би потърсил стая в по-скромен хотел. Но аз реших да си наема стая непременно в „България“. Какво от това, че предвидените дневни пари от командировката щяха да отиват само за наем? По дяволите парите, аз ги имах достатъчно: в Триград и да исках, нямаше за какво да ги харча.
Дадоха ми стаичка на третия етаж — тясна, продълговата, а прозорецът й гледаше в една сляпа стена. Вътре беше доста мрачно, но затова пък в съседство със стаичката аз имах баня с душ, със стъклена поличка и едно голямо огледало. Беше удобно и красиво. Можех да прекарвам част от времето си и навън в хола — имаше кресла, персийски килими, саксии с екзотични цветя. Но от всичко най-много ми харесваше стълбището. Струваше си само за това стълбище да наема онази килийка горе. Плътна плюшена пътека покриваше стъпалата и по нея се стъпваше съвсем безшумно. Като че ли ходех насън. Харесваше ми да се качвам и да слизам по стълбището, а на асансьора не обърнах никакво внимание.
Докато се къпех и привеждах в градски вид тоалета си, в съзнанието ми се мярна една лукава мисъл. Ето защо — помислих си аз — е хубаво да се живее в големия град. Може да се изкъпеш, когато поискаш, на масичката ти има телефон и автоматични бутончета за повикване на камериерката или сервитьора. Освен това можеш, колкото ти душа иска, да се изкачваш и да слизаш по червената плюшена пътека. Дори в краен случай би могъл да използуваш и големия безшумен асансьор. Какво струват срещу тия неща хубостите на Триград, ливадите около Видла, добитъкът, излязъл на лагеруване в планината, южното небе и ония поточета, които ромолят ден и нощ? Като си помислих така, аз се изсмях и едва не се порязах. Добре, че ножчето на самобръсначката ми не беше твърде остро.
После отидох при Авакум.
Трябва да кажа, че сърцето ми се поразтупа, когато почуках на вратата. Не ми действуваше добре студената тишина на неговия музеен свят.
Той ме изгледа разсеяно, хладно и аз тутакси се почувствувах ужасно неудобно. Идеше ми да се обърна и да бягам, накъдето очите ми видят. Но това продължи само миг-два.
— Я гледай, Анастаси! — каза тихо Авакум.
Той ме издърпа по-навътре в ателието, сложи ръцете си на раменете ми и очите му светнаха, като че ли зад гледците му бяха лумнали невидими пламъчета.
— Анастаси! — повтори той пак така тихо. Притисна ме до гърдите си и тежката му ръка продължаваше да ме потупва по гърба.
Сетне ми поднесе стол, а той възседна една табуретка и топло ми се усмихна.
Година не бяхме се виждали, а ми се видя поостарял и отслабнал. От лицето му вееше сега тъжната хубост на някаква лека, но постоянна умора. Но си беше все така мъжествено, със строги гънчици около устата, с пронизващи очи.