Аз се оглеждах на всички страни за моя приятел, шотландеца, но не можах да разпозная трупа му сред другите. Търсих също и жена му, която беше единствената жена в кервана освен Мария, но никъде не видях тялото й. Куджо беше сигурен, че диваците са ги отвели живи. В това време чухме лай на кучета и виене на вълци. Шумът идваше от близката до лагера гора. Знаехме, че шотландецът водеше със себе си от Сейнт Луис две големи кучета. Без съмнение до нас идваше техният лай. Затичахме се към гората. Когато приближихме до мястото, откъдето идваше шумът, видяхме две големи окървавени кучета. Те лаеха ожесточено и не позволяваха на вълците да се доближат до някакъв предмет. Това беше женско тяло. Прелестно детенце се увиваше около шията на майка си и надаваше страшни писъци. Видяхме, че жената е мъртва и…
Тук разказът на нашия домакин бе прекъснат. Пътуващият с нас рудокопач, Мак Найт, който силно се вълнуваше по време на целия разказ, изведнъж стана и завика:
— Боже мой! Моята жена… моята бедна жена! Ралф! Ралф, нима не ме познахте?
— Мак Найт! — извика учуден Ралф. — Мак Найт! Това е наистина той!
— Моята жена! Моята нещастна жена! — продължаваше в отчаянието си рудокопачът. — Аз знаех, че са я убили! По-късно видях трупа й… Но детенцето ми! О, Ралф, какво стана с момиченцето ми?
— То е тук — каза нашият домакин, като посочи малката брюнетка и в същия миг рудокопачът сграбчи Луиза и започна да я обсипва с целувки.
Това, което се случи по-нататък не се поддава на описание. Цялото семейство със сълзи на очи наобиколи малката Луиза, тъй като предчувстваше, че ще се разделят завинаги с нея. Наистина тази мисъл може би беше разтревожила децата, когато узнаха, че Луиза не им е сестра. Те винаги я бяха смятали за такава, а Хенри, чиято любимка беше тя, я наричаше „моята мургава сестричка“, докато по-малката наричаше „беличката Мария“.
Луиза стоеше в средата развълнувана, но външно много спокойна — тя умееше да се владее.
Търговците поздравиха Мак Найт. Те също стиснаха и ръцете на домакина и жена му. Куджо, неизказано весел, шибна пантерата и вълците, и животните започнаха да вият. Нашият домакин отиде в другата стая и се върна оттам със съдове от черна глина. На масата бяха поставени чашки, напълнени с някаква червена течност. Какво беше учудването ни, когато, след като отпихме питието, разбрахме, че е вино! Вино в пустинята! Това беше превъзходно вино, приготвено по домашному от дива лоза, растяща в изобилие в долината, както обясни домакинът.
Когато изпразнихме чашите и заехме местата си, Ралф помоли Мак Найт да разкаже по какъв начин се изплъзнал от ръцете на индианците в онази страшна нощ.
— След като ви оставих — започна Мак Найт — на мястото, където ви се беше счупила колата, избързах и се присъединих към кервана. Тъй като можехме да спрем да нощуваме само в подножието на някоя планина, продължихме без да спираме. Когато слънцето взе да клони вече на запад, достигнахме брега на ручея, където сте видели колата. Там спряхме за нощуване. Запалихме огън, за да приготвим вечеря. След като се нахранихме, насядахме около огъня и започнахме оживен разговор. Тъй като не предполагахме, че в околността може да има индианци, не взехме никакви предпазни мерки. Когато стана вече късно, аз започнах да се безпокоя, че през нощта няма да можете да вървите по следите ни. Оставих жената и детето и се изкачих на височината, която се намираше срещу мястото, откъдето трябваше да минете, но в тъмнината не можех да видя нищо. Известно време се ослушвах с надеждата да чуя шума на колелата или гласовете ви. Внезапно чух продължителен вик и ужасен се върнах по посока към огъня. Бях познал този див вой — това беше войнственият вик на арапахите. Видях индианците, чиито сенки се открояваха на светлината на огъня. Чух сърцераздирателни стонове и викове, плач и призиви за помощ и сред този ужас ясно различих гласа на жена си да произнася моето име.
Без да се колебая нито за миг, се спуснах бързо от височината и се хвърлих в боя. Нямах никакво оръжие освен големия нож. Започнах да сека наляво и надясно и се откъснах от тази сеч само за да намеря жена си. Надникнах във всички ъгли на колата, викайки „Луиза! Луиза!“, но не получих отговор — не ми бе съдено да я видя повече. Пак се озовах лице в лице срещу диваците и продължих да се сражавам отчаяно. Повечето от другарите ми бяха вече избити. Раниха ме с копие в ребрата. Паднах, повличайки индианеца със себе си. Преди да успее да стане, аз го ударих с ножа си.