Тази пустиня има свои обитатели. Те живеят в оазиси, много от които се отличават със значителни размери и са населени с цивилизовани хора. Един от тези оазиси съставя земята на Ню Мексико, където има много градове. Друг оазис е земята около Голямото солено езеро и езерото Утах. До 1846 година тази земя била самостоятелна община, а сега е един от североамериканските щати.
Освен тези два оазиса, там има още хиляди други с най-различна големина, като се почне от сто квадратни километра и се стигне до малки късове от по няколко хектара, облагодетелствани от водите на множество извори.
Преди много години между оазиса Ню Мексико и Съединените щати се установиха редовни търговски отношения. Търговията доста се засили. Стоката се прекарва с големи коли, теглени от мулета и волове. Тези коли образуват цели върволици. Така че и североамериканската пустиня, подобно на Сахара, има своите кервани.
Те изминават стотици километри по места, където не се срещат никакви други жители освен орди от индианци. В някои участъци от пътя им земята е толкова неплодородна, че там дори индианците не са в състояние да живеят.
Тези кервани обикновено се движат по познати маршрути, където в определени периоди на годината се среща трева и вода.
Преди няколко години аз се присъединих към група търговци, които пътуваха с керван от Сейнт Луис на Мисисипи за Санта Фе в Ню Мексико. Ние вървяхме по познатия път за Санта Фе. Гонеже не продадохме стоката в Ню Мексико, отправихм се към големия град Чиуауа, който се намира малко по на юг. След като си свършихме работата, необременени от никакъв багаж, решихме да се върнем в Съединените щати не по стария път. Искахме да намерим по-хубав път от този, който минава през Санта Фе.
Ето за това в Ел Пасо продадохме колите си, купихме няколко мексикански мулета и наехме необходимия брой „apirosi“2. Така се наричат мексиканците, които карат мулетата и се грижат за тях.
Купихме и няколко коня от най-хубавата и най-добре приспособена към пътуванията из пустинята мексиканска порода. Освен това купихме необходимите дрехи и провизии. Всеки беше добре въоръжен и имаше превъзходен кон. Най-после напуснахме Ел Пасо и се отправихме на изток.
Преди всичко трябваше да пресечем Скалистите планини, които се простират от север към изток. Планинската верига, лежаща на запад от Ел Пасо, се нарича тук Сиера Органос поради островърхите си форми, които напомнят тръби на орган. Понякога с особения си строеж скалите на тези отвесни планини представляват твърде своеобразна гледка. Но най-интересната особеност на тези планини е езерото, намиращо се на една от тях — подобно на океан, то има своите приливи и отливи. До днес още никой не е обърнал внимание на това изключително явление. Това езеро е любимото място на всички диви животни от този край.
Няколко дни ние се движехме по източния склон на Скалистите планини, които са толкова известни, както и планинските вериги Сакраменто и Гуаделупа; там намерихме малък ручей и тръгнахме по течението му. Той ни заведе до голяма река, която тече от север на юг. Това беше Пекос, или както още я наричат, Пуерко. Всички тези имена са испански.
Ние преминахме Пекос и няколко дни вървяхме по левия й бряг.
След като оставихме реката, проникнахме по на север и накрая решихме да вървим по сухата равнина, която се простира далече на запад. Да оставим реката, без да знаем има ли вода пред нас, беше твърде опасно. При подобни обстоятелства пътешествениците обикновено се придържат към брега на реката, но ние бяхме твърде нетърпеливи: напихме се и напоихме добитъка и се отправихме в откритата равнина.
След няколко часа се озовахме сред съвсем равна пустиня — нито планина, нито хълмове, нарядко само попадахме на слаби следи от растителност; нито капка вода, която да показва, че някога в тази пустинна равнина е падал дъжд. Земята беше толкова суха, че от копитата на мулетата и конете се вдигаха гъсти черни облаци прах. Към това се прибавяше и страшната жега. Скоро изпихме целия си запас вода. Имаше още много време до мръкване, а вода нямаше вече нито капка и всички се оплаквахме от жажда. Добитъкът ни страдаше много повече от нас — ние имахме храна, а той нямаше и какво да яде.
Да се върнем обратно, също не можехме. Като продължавахме пътя си, се надявахме да намерим вода много по-рано, отколкото, ако се върнехме към напуснатата река. По обяд ни порази прекрасна гледка и с чувство на неизразима радост се устремихме напред. Бяхме видели не вода, а някакъв бял предмет с грамадни размери, приличащ на голямо хвърчило. Без съмнение пред нас се издигаше покрит със сняг планински връх.