Ние се катерехме по стръмното, като от време на време се спирахме, за да хвърлим поглед към равнината. По такъв начин достигнахме значителна височина. Най-после забелязахме светъл лъч, който изглеждаше, че излиза от дълбока пропаст, където се хвърляше потокът, но това беше толкова далече, че не можехме да различим нищо повече. Пред нас се разстилаше широка, суха и безплодна равнина. Само на запад се виждаше растителен пояс с няколко дървета, разхвърляни по едно, по две. Сред този пояс се открояваше светла ивица — това без съмнение беше коритото на потока, който излизаше от пропастта. Тъй като от планината не можехме да видим нищо повече, спуснахме се надолу, за да се присъединим към другарите си.
Тогава решихме да изпратим малка група по течението на потока чак до границата на тази странна долина, за да бъде внимателно огледана. Тръгнахме шестима, оставяйки конете си. Вървяхме мълчаливо, като се стараехме да се крием между върбите по възможност по-близо до брега. По такъв начин изминахме два километра и се озовахме почти до самата пропаст. Чухме шум от падаща вода. Предположихме, че това е водопад, образуван от потока при изливането му в загадъчната долина, която се беше открила пред нас. Предположението ни излезе вярно. След минута се намерихме на края на отвесна пропаст, в която потокът пропадаше от шейсет метра височина.
Това наистина беше великолепно зрелище! С какво възхищение се любувахме на този голям водопад, извит като конска опашка, който се хвърляше в пенесто езеро сред облак от милиони капчици, блестящи на слънцето с всички цветове на дъгата. Да, зрелището беше красиво, но нашите очи начаса бяха привлечени от друга възхитителна гледка: на известно разстояние под нас се разстилаше величествена долина, покрита с разкошна растителност. Тя имаше почти елипсовидна форма и беше ограничена от всички страни с естествена каменна стена. Дълга беше около шестнайсет километра, а най-голямата й ширина беше около осем километра. Намирахме се на самия връх и следователно можехме да я виждаме в цялата й дължина. По склоновете на пропастта растяха хоризонтално дървета и някои от тях с върховете си достигаха земята. Това бяха кедри и борове. Виждахме също преплетени разклонения на грамадни кактуси, пуснали корени в пукнатините на скалите. Около върха беше мрачно, а в низината природата галеше очите с чудно разнообразие от багри.
Сред долината блестяха прозрачните води на езеро, чисти като кристал и гладки като огледало. Слънцето залязваше и отразените му във водната повърхност лъчи й придаваха вид на огромен лист златна хартия. Бреговете не се различаваха, защото ги закриваха дърветата.
Ние се върнахме при спътниците си и решихме да обикаляме, докато намерим място, откъдето лесно да се спуснем надолу.
Беше очевидно, че такова място съществува. Защото в противен случай, как бяха слезли там онези, които палеха огън?
Оставихме мексиканците с мулетата, възседнахме конете и потеглихме. Отправихме се на изток, наведени над шиите на животните, за да се приближим незабелязани до долината. Когато се озовахме срещу мястото, откъдето идваше димът, спряхме и двама от нас пеша продължиха към края на пропастта, държейки се за храстите. Най-после можахме да разгледаме какво има долу. Вцепенихме се от учудване — никога не бяхме очаквали да видим картината, която се разкри пред очите ни. На отсрещния бряг на езерото, на около двеста метра от водата, се издигаше много красива къща; недалеч от нея видяхме друга, по-малка. Голямо разработено пространство беше разделено на участъци — едни от тях бяха засети, а други служеха за паша на добитъка.
Цялата тази местност напомняше красив чифлик със своите конюшни, жилища, градини, поля, коне и работен добитък. На такова далечно разстояние беше невъзможно да различим видовете животни, но ясно беше, че бяха от различни породи.
От четирите фигури, които излизаха от оградата и се връщаха обратно, разпознахме мъж и дете, а също и една жена, която стоеше на вратата на къщата. Трудно беше да се каже със сигурност, че това бяха бели, но във всеки случай нямахме пред себе си индианци — те не умеят да строят такива жилища. Това неочаквано зрелище ни хвърли във възторг и учудване — ни най-малко не бяхме очаквали да видим такава картина сред безплодната пустиня.
Не се отказахме от решението си да вървим, докато намерим пътя към този необикновен оазис. Забелязали наклона в долния край на долината, ние се отправихме в тази посока. След като изминахме няколко километра, стигнахме до мястото, където потокът извива на изток.