Ние влязохме и заехме места около голямата маса, на която димяха няколко блюда с вкусни ястия.
По време на обяда с любопитство разглеждахме окръжаващите ни вещи. Всички мебели се отличаваха с простата си и груба изработка, явно бяха местно производство. С особен интерес се вглеждахме във вазите, направени от дърво или червена глина. Масите също бяха грубо изработени и покрити с кожи от дивеч.
На обяда присъстваха домакинът и семейството му. Бяхме ги видели всичките още при пристигането си, когато дойдоха насреща ни, за да ни поздравят. Но колко бяхме поразени, когато чухме разговора на децата. Ние бяхме първите бели, които те виждаха от десет години! Това бяха красиви, здрави, живи и развити деца: две момчета — Франк и Хенри, и две момичета. Едното от тях имаше твърде тъмен цвят на лицето — беше брюнетка, испански тип. Другото беше блондинка, малко прелестно създание със златисти коси, гълъбови очи и дълги черни ресници. То се казваше Мария, а сестра му — Луиза. Бяха много красиви, но никак не си приличаха. Най-интересното беше, че изглеждаха връстници. Момчетата също бяха еднакви на ръст, но бяха значително по-големи от сестрите си. Бяха на около седемнайсет години, но кое беше по-голямо, не можеше да се определи. Хенри със светлите коси и мъжественото си румено лице приличаше на баща си, а Франк беше брюнет и приличаше на майката. Тя нямаше повече от тридесет и пет години и беше все още твърде красива.
Нашият домакин беше четиридесетгодишен мъж със свеж, румен цвят на лицето и прошарени коси. Не носеше нито брада, нито мустаци — ясно беше, че се бръсне всеки ден. По всичко изглеждаше, че държи много на външния си вид. От начина му на говорене разбрахме, че имаме работа с образован човек.
Облеклото на цялото семейство беше своеобразно на вид. Главата на семейството носеше ловджийска куртка и кожени панталони. Юношите бяха облечени по същия начин, само под куртките си имаха особени жилетки от домашен плат. Видях няколко шапки, твърде сръчно изработени от палмови листа.
Докато седяхме на масата, на вратата се показа негърът, който се поклони и хвърли към нас поглед, изпълнен с любопитство. Среден на ръст, той беше здрав и черен като смола и около четиридесетгодишен. Главата му беше покрита с гъсти и къси косми, пЪдобни на мъх, което придаваше на черепа му кълбовидна форма. Постоянно се усмихваше и всеки път показваше ред бели зъби. В изражението на черните му очи имаше нещо, което будеше симпатия.
— Куджо, трябва да изпъдиш тези животни — каза стопанката.
Тази вежлива заповед, или по-скоро молба, не се повтори. Куджо се доближи и за няколко секунди изгони вълците, пантерите и другите животни, които лежаха в краката ни, внушавайки на някои от нас истински страх.
Всичко това ни се стори толкова необикновено, че ние не скрихме любопитството си. След обяда изказахме пред домакина желание да ни обясни някои неща.
— Почакайте до вечерта — каза той — и аз ще ви разкажа историята на живота си, когато седнем край огъня. Сега вие се погрижете да дойдете на себе си. Идете на езерото и се окъпете — слънцето е още високо. Къпането ще допълни почивката ви след мъчителното пътуване.
Ние последвахме съвета му. След това едни от нас се върнаха пеша в планината, където бяхме оставили мексиканците с мулетата, а останалите обиколихме къщата и полето. На всяка стъпка се натъквахме на нови неща, които извикваха учудването ни.
Най-после настъпи вечерта. След разкошната вечеря, насядахме около огъня, за да чуем удивителната история на Робърт Ралф. Така се казваше нашият домакин.
Глава III
РАЛФ ЗАПОЧВА СВОЯ РАЗКАЗ
Той започна така.
— Приятели, макар и да не съм американец по рождение, аз принадлежа към вашата раса — аз съм англичанин. Видял съм бял свят преди четиридесет години в южната част на Великобритания. Моят баща, земевладелец, беше за нещастие твърде честолюбив. Той искаше да направи от своя единствен син човек в пълния смисъл на думата, т.е. решил беше да ми даде много добро възпитание, за което бяха нужни много големи разходи, каквито неминуемо водят към разорение хората от средна ръка. Това беше неблагоразумие от страна на моя баща. Но от моя страна, би било черна неблагодарност да упреквам баща си за тази грешка, която се дължеше на силната му обич към мене.
Бях даден в училище, където имах възможност да живея с деца от аристократичен произход. Учех танци, езда, игри. Беше ми позволено да прахосвам колкото мога пари и да водя разгулен живот с приятели. Посетих Франция, Италия и след няколко години се върнах в Англия, където намерих баща си на умиране.
Аз бях единственият наследник на цялото му състояние, което беше значително за човек от неговото положение. Не можах да отвикна от лондонския живот и гуляите в обществото на някои от другарите ми от колежа. Бях желан гост, докато кесията ми беше пълна; скоро обаче се разорих и насмалко щях да стигна до банкрут, но бях спасен.