При тези думи разказвачът посочи Куджо, който стоеше неподвижно на прага на вратата и внимателно слушаше с дружелюбна усмивка, откриваща големите му бели зъби.
Ралф продължи.
— След като продадох имението и разплатих дълговете си, ми останаха петстотин фунта. Реших да отида на запад. Исках да се установя в голямата долина на река Мисисипи. Знаех, че със свои средства можех да уредя в тази област немалък чифлик.
Точно по това време вниманието ми бе привлечено от голяма обява във вестниците. Ставаше дума за новия град, основан там, където Охайо се влива в Мисисипи и наречен Кайро. Благодарение на изключителното си разположение между двете плавателни реки, градът обещаваше впоследствие да стане един от най-цветущите в Америка. Планът на новия град висеше навсякъде: в театрите, по улиците, в обществените сгради и всички църкви. Близо до града даваха за продан малки участъци, за да имат възможност жителите да се занимават със земеделие и търговия. Сън не ме хвана, докато не закупих участък земя близо до града и малък чифлик в околността. След сключването на сделката веднага отпътувах, за да вляза във владение. Взех със себе си жена си и децата — тогава те бяха три. Двете по-големи, те са близнаци, бяха вече почти на девет години. Тъй като нямах намерение да се връщам във Вирджиния, към новото местожителство ни съпровождаше и Куджо.
Тежко беше това пътуване, но изпитанието, което ни очакваше с пристигането ни в Кайро, беше много по-тежко. Оказа се, че в целия град има само една къща и тя беше построена на единственото неблатисто място. Почти цялата местност, предназначена за селището беше наводнена, а ненаводнената част представляваше блатист район, покрит с дървета и тръстика.
Нямаше нито театри, нито църкви, нито съдебни учреждения, нито нещо подобно. Беше издигнат само един бент, който да предпазва от наводнение единствената в „града“ къща. Това беше хан, посещаван от груби моряци.
Аз настаних семейството си и отидох да търся своите владения. Градският си участък намерих в блатистата местност, където стоях в кал до колене. За да се посети чифликът, се наложи да наема лодка. Така го и обиколих, тъй като нямаше къге да се стъпи. След този оглед, разбит и разочарован се върнах в хана.
С първия параход се отправих за Сейнт Луис. Градският участък и чифликъ продадох за нищожна сума.
Няма защо да ви казвам, колко бях съсипан, как болезнено се свиваше сърцето ми, когато помислех за съдбата на младата си жека и децата! Оставаше ми само да проклинам Америка и американците.
Глава IV
КЕРВАНЪТ
Когато стигнах в Сейнт Луис, имах не повече от петстотин фунта и ако останех без работа, в скоро време щях да свърша всичките си пари.
По това време се запознах с един млад шотландец, настанил се в хотела, в който бях аз. Той също беше чужденец в Сейнт Луис и като мене беше от „старата родина“. Скоро се запознахме и, много естествено, започнахме да се посвещаваме в работите си. Разказах му за несполуките си във Вирджиния и както ми се стори, спечелих симпатиите му. Той, на свой ред, ми разказа подробности от миналия си живот и ме запозна с плановете си за бъдещето. Няколко години беше работил в един меден рудник в централната част на Великата американска пустиня, на запад от реката Рио Гранде дел Норте.
Моят шотландец от Сейнт Луис беше предприел екскурзия из Съединените щати и сега се връщаше в медния рудник през Сейнт Луис и Санта Фе. Придружаваше го жена му — млада и красива мексиканка, и едно дете. Той чакаше малък керван испанци, които след много кратко време трябваше да потеглят за Ню Мексико. Имаше намерение да продължи пътя си с испанците, за да избегне опасността от индианско нападение.
След като го запознах с положението си, той ме посъветва да тръгна с него и ми предложи доходна работа в този рудник, на който беше директор.
След толкова неуспехи в Съединените щати, с радост приех предложението му. С останалите пари се екипирах много добре. За жената и децата купих два чифта яки волове, а също и необходимите припаси за целия път. Не наех колар, тъй като верният Куджо беше с нас, а знаех, че по-добър колар няма и да намеря.
За себе си купих оръжие. Синовете ми Хенри и Франк имаха малки пушки, купени още във Вирджиния.