Агата Кристи
Приключението на господин Истуд
Господин Истуд погледна към тавана, после надолу към пода. От пода погледът му бавно се плъзна нагоре по стената отдясно. Сетне с голямо усилие отново насочи поглед към пишещата машина пред себе си.
Девствената белота на листа беше накърнена от заглавие, написано с главни букви.
„ЗАГАДКАТА НА ВТОРАТА КРАСТАВИЦА“ — гласеше то. Задоволително заглавие. Антъни Истуд чувстваше, че ще заинтригува и привлече вниманието на всеки, който го прочете. „Загадката на втората краставица — ще си кажат. — За какво може да се разказва? Краставица? Втората краставица? Непременно трябва да прочета тази история.“ И биха били развълнувани и очаровани от ненадминатата лекота, с която този майстор на детективското четиво е заплел вълнуваща интрига около простия зеленчук.
До тук всичко бе наред. Антъни Истуд знаеше по-добре от всеки каква би трябвало да бъде историята. Неприятното беше, че по една или друга причина той не можеше да напредне с нея. Двете основни неща в една история са заглавие и интрига, а другото е просто обикновена работа. Понякога заглавието, само по себе си, подсказва интригата и всичко останало е лесно, но в случая заглавието продължаваше да украсява горната част на страницата, а интригата така и не се бе оформила в главата му.
Погледът на Антъни Истуд отново потърси вдъхновение от тавана, от пода и тапетите, но пак не се получи нищо.
„Ще нарека героинята Соня — каза си Истуд, за да се подтикне към действие. — Соня или пък Долорес… кожата й ще бъде бледа като слонова кост, но не поради лошо здраве, и ще е с очи, подобни на бездънни езера. Героят ще се казва Джордж, или пък Джон — нещо кратко и британско. След това градинаря — предполагам, че ще трябва да има градинар, по един или друг начин трябва да вмъкнем тази ужасна краставица — градинарят може да е шотландец и да е забавно-песимистичен по въпроса за ранната слана.“
Този метод понякога даваше резултат, но днес изглежда нямаше да е така. Въпреки че Истуд съвсем ясно си представяше Соня и Джордж, и комичния градинар, те не проявяваха никакво желание да се активизират и да свършат каквото и да било.
„Бих могъл да я сменя с банан, разбира се — помисли отчаяно Истуд. — Или маруля, или брюкселско зеле… брюкселско зеле… Какво да кажем за него? Наистина тайнопис за Брюксел… откраднати облигации… страшен белгийски барон.“
За миг сякаш проблесна лъч светлина, но отново изчезна. Белгийският барон не можа да се материализира и Антъни изведнъж се сети, че ранните слани и краставиците нямаха нищо общо, което изглежда изключваше забавните забележки на градинаря-шотландец.
— О, по дяволите! — изруга господин Истуд.
Стана и сграбчи „Дейли Мейл“. Може би някой да е убит по такъв начин, че потящият се автор да се вдъхнови? Но тази сутрин новините бяха главно политически и от чужбина. Господин Истуд възмутено хвърли вестника.
После, взимайки един роман от масата, затвори очи и постави пръста си върху една от страниците. Така посочената от съдбата дума беше „овце“. Веднага, с учудваща колоритност, в съзнанието на господин Истуд се появи една цяла история. Красиво момиче… любимият му е убит през войната… то е разстроено… пасе овце в шотландски планини… мистериозна среща с мъртвия любовник… последна сцена… овце на лунна светлина, момиче, лежащо мъртво на снега и две следи от стъпки като в класическа картина…
Прекрасна история! С въздишка Антъни изостави този сюжет и тъжно поклати глава. Прекалено добре знаеше, че този издател не иска такива истории, колкото и да бяха прекрасни. Историите, които искаше и настояваше да получава (и между другото плащаше добре за тях) бяха за мистериозни тъмнокоси жени, пронизани в сърцето, за млад герой — заподозрян несправедливо, накрая неочаквано разбулване на загадката посредством нови улики и залавяне на виновника, оказал се най-неподозирания човек… точно „ЗАГАДКАТА НА ВТОРАТА КРАСТАВИЦА“. „Въпреки че — помисли си Антъни, — той сто на сто ще промени заглавието с нещо скапано като «Най-отвратителното убийство» и то без дори да ме попита! О, по дяволите този телефон!“
Отиде сърдито до него и вдигна слушалката. През последния час вече два пъти му звъняха. Веднъж беше грешка, а втория път беше една капризна светска дама, която той мразеше, но тя се оказа прекалено упорита, за да отклони предложението й да отиде на вечеря с нея.
— Ало — изръмжа в слушалката той.
Отговори му женски глас, мек и ласкав, с лек чужд акцент.
— Ти ли си, любими? — каза нежно тя.
— Е… ами… не знам. Кой е? — попита внимателно господин Истуд.
— Аз съм. Кармен. Слушай, любими. Преследват ме. В опасност съм! Трябва веднага да дойдеш! Въпросът е на живот и смърт!