— Извинявайте, страхувам се, че са ви свързали с погрешен… — започна учтиво господин Истуд.
Тя го прекъсна преди да е довършил изречението:
— Madre de Dios!1. Те идват. Ако разберат какво правя, ще ме убият. Не ме оставяй. Ела веднага. Ако не дойдеш, това ще означава смърт за мен. Знаеш къде е улица Кърк, номер 320. Паролата е „краставица“…
Чу лекото прищракване, когато тя постави слушалката на другия край на линията.
— По дяволите! — използва отново любимото си възклицание господин Истуд.
Отиде до кутийката с тютюн и внимателно напълни лулата си. „Предполагам — рече си той, — че това е някаква любопитна реакция на моето подсъзнателно «аз». Не може да е казала «краставица». Всичко това е много необикновено. Каза ли тя «краставица» или не?“
Разхождаше се напред-назад, без да може да вземе решение.
„Улица Кърк 320. Чудя се какво ли означава всичко това? Тя ще чака другия мъж да се появи. Иска ми се да бях имал възможност да й обясня. Улица Кърк 320. Паролата е «краставица». О, невъзможно, абсурдно! Халюцинации на претоварения ми ум.“
Погледна отмъстително към пишещата машина.
— Бих искал да знам каква полза има от теб? Гледах те цяла сутрин и какво? Голяма добрина ми стори, няма що! Един автор трябва да черпи сюжетите си от живота, от живота, чуваш ли? Сега излизам, за да си намеря някой.
Нахлупи шапка на главата си, погледна с любов към безценната си колекция от емайлирани предмети и напусна апартамента.
Улица Кърк, както повечето лондончани знаят, е дълга, на места оживена, заета главно от антикварни магазини, където се предлагат най-различни фалшиви стоки на фантастични цени. Има също магазини за старинен месинг, за стъкло и западнали магазини за предмети и дрехи втора ръка.
На номер 320 се продаваха стари стъклени изделия. Беше препълнено с всякакви видове стъкларии. Антъни трябваше да се движи предпазливо, докато напредваше по пътеката в средата, оградена от чаши за вино, висулки и полилеи, клатещи се и блещукащи над главата му. В дъното на магазина седеше една много възрастна жена, с наболи мустаци, на които много ученици биха завидели, и с агресивно поведение.
Тя погледна Антъни и заплашително попита:
— Е?
Антъни беше млад мъж, който лесно се смущаваше. Веднага се поинтересува за цената на няколко чаши за бяло вино.
— Четиридесет и пет шилинга за половин дузина.
— О, така ли? Много са хубави, нали? А колко струват тези неща? — запита Антъни.
— Красиви са, от Уотърфорд. Ще ги имате и двете за осемнадесет гвинеи.
Господин Истуд почувства, че си навлича неприятности. След минута щеше да купи нещо, хипнотизиран от погледа на тази свирепа старица. И все пак не можеше да си наложи да излезе от магазина.
— Ами това? — посочи един полилей той.
— Тридесет и пет гвинеи.
— О! Доста повече, отколкото мога да си позволя — отбеляза със съжаление господин Истуд.
— Какво ви трябва? Нещо за сватбен подарък? — попита възрастната дама.
— Точно така, но е много трудно да се намери нещо подходящо — рече Антъни, хващайки се веднага за предположението й.
— А, добре — каза дамата, изправяйки се решително. — Хубаво парче старо стъкло никому не е излишно. Тук имам няколко старинни гарафи, а ето там един хубав малък сервиз за ликьор, тъкмо като за булка…
През следващите десет минути Антъни изживя истинска агония. Дамата го държеше здраво в ръцете си. Всеки по-интересен образец на стъкларското изкуство му беше показан. Той се отчая.
— Красиво, красиво! — възкликна механично младежът, оставяйки голям бокал, който беше насила представен на вниманието му. После бързо изтърси: — А тук имате ли телефон?
— Не, нямаме. Има телефонна кабина в пощата, точно насреща. А сега какво решихте: бокала или тези фини стари стакани?
Тъй като не беше жена, Антъни бе съвсем неопитен в деликатното изкуство да излезеш от магазин без да купиш нищо.
— По-добре да взема сервиза за ликьор — каза мрачно той.
Стори му се по-малката беда. Ужасяваше се от мисълта да му тръснат полилея.
С горчивина плати за покупката. После, докато възрастната дама увиваше пакета, внезапно си възвърна смелостта. В края на краищата тя би го сметнала само за ексцентричен тип и какво значение имаше, по дяволите, какво ще си помисли?
— Краставица — изрече ясно и твърдо той.
Старата вещица рязко прекъсна работата си по опаковането.
— А? Какво казахте?
— Нищо — излъга Антъни.
— О! Стори ми се, че казахте „краставица“.
— Точно това казах — рече предизвикателно Антъни.