— Е, защо не казахте по-рано? Губите ми времето. През онази врата там и нагоре по стълбите. Тя ви чака.
Като на сън Антъни мина през посочената му врата и се изкачи по ужасно мръсни стълби. Най-горе имаше полуотворена врата, от която се виждаше малка всекидневна.
Едно момиче седеше на стол, с поглед, отправен към вратата и с изражение на нетърпеливо очакване.
Какво момиче! Наистина имаше бледа кожа като слонова кост, за каквато Антъни толкова често бе писал. А очите й! Какви очи! Не беше англичанка, виждаше се от пръв поглед. Имаше чуждестранна екзотичност, която личеше дори и от елегантната семпла рокля.
Антъни се поспря на прага малко смутен. Мигът на обясненията изглежда бе настъпил. Но момичето скочи с радостен вик, хвърли се в ръцете му и извика:
— Ти дойде! Ти дойде! О, благодаря на светците и на Света Богородица!
Антъни, който никога не пропускаше възможност, отвърна пламенно на целувката й. Накрая тя се отдръпна, погледна го в лицето, и с очарователна срамежливост заяви:
— Никога нямаше да те позная. Наистина нямаше.
— Нямаше ли? — попита тихо Антъни.
— Не, дори очите ти изглеждат различни… и си десет пъти по-красив, отколкото някога съм си мислила.
— Така ли?
А вътрешно Антъни си казваше: „Спокойно, момчето ми, спокойно. Нещата се развиват много добре, но не се забравяй.“
— Мога ли пак да те целуна?
— Разбира се, че можеш. Колкото искаш — отвърна сърдечно Антъни.
Настъпи много приятна пауза.
„Чудя се кой по дяволите съм. Моля се на Бога, истинският да не се появи. Колко е мила…“ — помисли си Антъни.
Внезапно момичето се отдръпна от него и по лицето й мигновено се изписа ужас.
— Да не са те проследили до тук?
— Господи, не!
— Но те са много коварни. Не ги познаваш толкова добре като мен. Борис! Той е сатана!
— Скоро ще уредя сметките ти с него.
— Ти си лъв… да, като лъв! Що се отнася до тях, те са негодници, всичките! Слушай, у мен е! Щяха да ме убият, ако знаеха. Страхувах се, не знаех какво да правя и после си помислих за теб… Шшт, какво беше това?
Долу в магазина се чу шум. Правейки му знак да остане на мястото си, тя отиде на пръсти до стълбите. Върна се с пребледняло лице и широко отворени очи.
— Madre de Dios! Полицията е. Качват се тук. Имаш ли нож? Револвер? Кое от двете?
— Мило мое момиче, нима наистина очакваш от мен да убия полицай?
— О, но ти си луд! Ще те отведат и ще те обесят.
— Какво ще направят? — попита господин Истуд и по гърба го полазиха много неприятни тръпки.
По стълбите се чуха стъпки.
— Ето, идват! Отричай всичко! Това е единствената надежда — прошепна момичето.
— То е съвсем лесно — заяви с приглушен глас господин Истуд.
След секунда двама мъже влязоха в стаята. Бяха с обикновени дрехи, но се държаха официално, което подсказваше дълъг опит. Заговори по-ниският от двамата — дребен тъмен мъж, с кротки сиви очи. Той каза:
— Конрад Флекман, арестуван сте за убийството на Анна Розенберг. Всичко, което кажете, ще бъде използвано като доказателство срещу вас. Ето заповедта и ще направите добре, ако кротко дойдете с нас.
От устните на момичето се откъсна сподавен писък. Антъни пристъпи напред със сдържана усмивка.
— Имате грешка, полицай. Името ми е Антъни Истуд — представи се любезно той.
Двамата детективи изглежда съвсем не се впечатлиха от думите му.
— Ще го уточним по-късно. Междувременно елате с нас — нареди този, който не беше говорил до сега.
— Конрад! Конрад, не им позволявай да те отведат! — простена момичето.
Антъни погледна детективите.
— Сигурен съм, че ще ми позволите да се сбогувам с младата дама?
С повече благоприличие, отколкото очакваше, двамата мъже тръгнаха към вратата. Антъни дръпна момичето в ъгъла до прозореца и бързо и тихо заговори:
— Слушай. Това, което казах, е вярно. Не съм Конрад Флекман. Когато ми позвъни тази сутрин, сигурно са те свързали погрешно. Името ми е Антъни Истуд. Дойдох в отговор на твоя зов, защото… добре… просто дойдох.
— Ти не си Конрад Флекман? — погледна го недоверчиво тя.
— Не.
— О! И аз те целунах! — извика тя много нещастно.
— Всичко е наред — увери я господин Истуд. — За ранните християни това е било практика. Много забележително. А сега виж какво, ще обработя тези хора. Скоро ще докажа своята самоличност. През това време те няма да те безпокоят и можеш да предупредиш този свой скъпоценен Конрад. После…
— Да?
— Е, само това. Моят телефон е Нортуестърн 1743 и внимавай да не те свържат грешно.
Тя го погледна с омайващ поглед и се усмихна през сълзи.
— Няма да забравя! Наистина няма да забравя!