— Тогава всичко е наред. Сбогом. И…
— Да?
— Като споменах за ранните християни… няма да имаш нищо против още една, нали?
Тя обви ръце около шията му. Устните й само докоснаха неговите.
— Наистина те харесвам, да, наистина те харесвам. Няма да забравиш това, каквото и да се случи, нали?
Антъни неохотно се освободи и тръгна към тези, които го бяха арестували.
— Вече съм готов да дойда с вас. Предполагам, нямате намерение да задържате тази млада дама?
— Не, господине, всичко е наред — каза учтиво ниският.
„Разбрани са тези хора от Скотланд Ярд“ — помисли си Антъни, следвайки ги надолу по тясната стълба.
В магазина нямаше и следа от възрастната жена, но Антъни долови тежко дишане откъм една врата в дъното и се досети, че тя стои отзад и внимателно наблюдава събитията.
Щом излязоха навън на улица Кърк, Антъни си пое дълбоко въздух и се обърна към по-ниския от двамата мъже:
— А сега, инспекторе… инспектор сте, предполагам?
— Да, господине. Детектив-инспектор Върол. Това е детектив-сержант Картър.
— Добре, инспектор Върол, дойде време да поговорим разумно, а също и да се вслушаме в разума. Аз не съм Конрад как-му-беше-името. Казвам се Антъни Истуд, както ви осведомих и по професия съм писател. Ако ме придружите до апартамента ми, мисля, че ще мога да докажа моята самоличност.
Нещо в простичкия начин, по който говореше Антъни, изглежда впечатли детективите. За пръв път по лицето на Върол премина сянка на съмнение.
Очевидно Картър по-трудно се убеждаваше. Той подигравателно се засмя:
— Сигурно. Но ако си спомняте, младата дама ви нарече Конрад.
— А! Това е друг въпрос. Нямам нищо против да призная пред вас, че по… по… мои лични причини се представих на тази дама като човек на име Конрад. Личен въпрос, разбирате.
— Правдоподобна история, нали? Не, господине, идвате с нас. Спри това такси, Джо — нареди Картър.
Спряха едно минаващо такси и тримата се качиха. Антъни направи последен опит, обръщайки се към Върол, който можеше по-лесно да бъде убеден.
— Вижте какво, любезни инспекторе, какво ще ви навреди, ако дойдете до апартамента ми, за да проверите дали казвам истината? Можете да задържите таксито, ако искате. Това е добро предложение. Няма да ни отнеме повече от пет минути.
Върол го погледна изпитателно и внезапно каза:
— Ще го направя. Колкото и странно да изглежда, вярвам, че говорите истината. Не искаме да изглеждаме като глупаци в участъка, арестувайки не този, когото трябва. Какъв е адресът?
— Бранденбърг Меншънс, четиридесет и осем.
Върол се наведе и каза адреса на шофьора на таксито. Тримата седяха мълчаливо, докато стигнаха. Тогава Картър скочи от колата, а Върол направи на Антъни знак да го последва. Когато и той слезе, обясни:
— Няма нужда да проявявате каквато и да е враждебност. Ще влезем като приятели, сякаш господин Истуд води приятели вкъщи.
Антъни беше безкрайно благодарен за това предложение и мнението му за Отдела за разследване на престъпления се подобряваше с всеки миг.
В коридора за щастие срещнаха портиера Роджърс. Антъни се спря.
— А, добър вечер, Роджърс — подхвърли небрежно той.
— Добър вечер, господин Истуд — отговори с уважение портиерът.
Беше привързан към Антъни, който бе пример за либерално отношение за разлика от някои от съседите му.
Антъни се спря с крак върху най-долното стъпало на стълбата.
— Между другото, Роджърс — рече небрежно той, — от кога живея тук? Току-що имах малка дискусия с тези мои приятели.
— Нека помисля, сър, би трябвало да има вече около четири години.
— Точно както си мислех.
Антъни хвърли победоносен поглед към двамата детективи. Картър изсумтя, но Върол широко се усмихна.
— Добре. Но не е достатъчно. Ще се качим ли? — попита той.
Антъни отключи вратата на апартамента със секретния си ключ. С облекчение си спомни, че прислужникът му Симарк не е тук. Колкото по-малко свидетели има неговото падение, толкова по-добре.
Пишещата машина си стоеше така, както я бе оставил. Картър отиде до масата и прочете заглавието на листа:
— „ЗАГАДКАТА НА ВТОРАТА КРАСТАВИЦА“ — обяви мрачно той.
— Един мой разказ — обясни равнодушно Антъни.
— Това е още един плюс, господине — констатира Върол, кимайки с глава и намигайки. — Между другото за какво се разказва в него? Каква е загадката на втората краставица?
— А, сега ме хванахте! Точно тази втора краставица е в основата на всичките ми неприятности — обясни домакинът.
Картър го изгледа внимателно. Внезапно поклати глава и многозначително се почука по челото.
— Глупав беден млад човек — промърмори гласно той, гледайки настрани.