— А сега, господа, по-делово. Тук има писма, адресирани до мен. Спестовната ми книжка, преписка с издателите. Какво повече искате? — попита енергично господин Истуд.
Върол прегледа документите, които Антъни му подаде и почтително каза:
— Що се отнася до мен, не искам нищо повече. Напълно съм убеден. Но сам не мога да поема отговорността да ви освободя. Виждате ли, въпреки че изглежда сигурно, че живеете тук като господин Истуд от няколко години, все пак е възможно Конрад Флекман и Антъни Истуд да са едно и също лице. Трябва да претърся обстойно апартамента, да взема отпечатъци от пръстите ви и да телефонирам в управлението.
— Това изглежда доста обширна програма. Мога да ви уверя, че ви е разрешен достъпа до всички мои тайни, които бихте открили тук — отбеляза Антъни.
Инспекторът се ухили. Беше изключително човечен за детектив.
— Бихте ли отишли с Картър в малката крайна стаичка, господине, докато аз работя.
— Добре — съгласи се с нежелание Антъни. — Предполагам, че не може да стане обратно, а?
— Което значи?
— Че двамата с вас, заедно с малко уиски и сода, ще се настаним в крайната стая, докато вашият приятел, сержантът, извърши трудното търсене.
— Ако предпочитате така, господине?
— Да, предпочитам.
Оставиха Картър, който изследваше с професионално умение съдържанието на писалището. На излизане от стаята го чуха да вдига телефона и да се обажда в Скотланд Ярд.
— Не е толкова лошо — рече Антъни, разполагайки се с уиски и сода до себе си, след като гостоприемно беше изпълнил желанията на инспектор Върол относно питието. — Да пийна ли пръв, за да ви покажа, че в уискито няма отрова?
Инспекторът се усмихна и отбеляза:
— Не е много редно, но в нашата професия се научават някои неща. Още от началото разбрах, че сме направили грешка. Разбира се, трябва да се спазват обичайните формалности. Не можем да се отървем от бюрократизма, нали, сър?
— Предполагам, че не. Но изглежда сержантът все още не е приятелски настроен — рече със съжаление Антъни.
— А, детектив-сержант Картър е прекрасен човек. Не е лесно да бъде измамен.
— Забелязах го — каза Антъни и добави: — Между другото инспекторе, имате ли възражения да чуя нещо за себе си?
— В какъв смисъл, сър?
— Хайде, не разбирате ли, че умирам от любопитство? Коя е била Анна Розенберг и защо съм я убил?
— Ще прочетете всичко утре във вестниците.
— „Утрешното мое Аз може да бъде на десет хиляди години от вчера“ — цитира Антъни. — Наистина мисля, че можете да задоволите съвсем основателното ми любопитство, инспекторе. Оставете настрана служебната си сдържаност и ми разкажете всичко.
— Съвсем не е редно, сър.
— Скъпи ми инспекторе, дори когато така бързо се сприятеляваме?
— Добре. Анна Розенберг беше немска еврейка, която живееше в Хампстед. Без някакви видими доходи тя ставаше всяка година все по-богата.
— При мен е точно обратното — изкоментира Антъни, — аз имам видими доходи, но от година на година ставам все по-беден и по-беден. Вероятно щях да съм по-добре, ако живеех в Хампстед. Чувал съм, че действал много освежаващо.
— По едно време тя беше продавачка на дрехи втора ръка — продължи Върол.
— Това обяснява всичко — прекъсна го Антъни. — Спомням си как продадох униформата си след войната, не сивокафявата, а другата. За по-голямо удобство червените панталони със златни ширити бяха разстлани в апартамента. Пристигна един дебел господин с кариран костюм при това с Ролс Ройс. Беше заедно с прислужник, който носеше чанта. Предложи една лира и десет цента за всичко. Накрая прибавих ловно сако и очила „Цайс“, за да закръглим на две лири. Дебелият даде знак, прислужникът отвори чантата и напъха нещата вътре. После дебелият мъж ми подаде банкнота от десет лири и поиска ресто.
— Преди около десет години — продължи инспекторът — в Лондон имаше няколко испанци, политически емигранти, сред които беше дон Фернандо Ферарес заедно с младата си съпруга и детето си. Бяха много бедни и жената беше болна. Анна Розенберг ги посетила в жилището и ги попитала дали имат нещо за продан. Дон Фернандо не бил вкъщи и жена му решила да се раздели с един много хубав испански шал, чудесно избродиран, който бил последният подарък, направен от съпруга й, преди да напуснат Испания. Щом дон Фернандо се върнал и научил, че шалът бил продаден, се ядосал ужасно и направил безуспешни опити да си го върне. Когато най-после успял да открие въпросната вехтошарка, тя заявила, че е препродала шала на жена, чието име не знае. Дон Фернандо бил отчаян. Два месеца по-късно го намушкали на улицата и умрял от раните си. От тогава Анна Розенберг изглежда подозрително богата. През следващите десет години къщата й беше нападана от крадци цели осем пъти. Четири от опитите бяха осуетени и нищо не беше откраднато, а при другите четири случая сред плячката имаше и бродиран шал. — Инспекторът замълча и после продължи, подчинявайки се на изразяващ нетърпение жест от страна на Антъни. — Преди една седмица Кармен Ферарес, вече порасналата дъщеря на дон Фернандо пристигна в страната от един манастир във Франция. Първата й работа беше да намери Анна Розенберг в Хампстед. Казват, че там се е разиграла бурна сцена между нея и възрастната жена и един от слугите я е чул да казва на излизане: „Той е още у вас. През всичките тези години ви е носил богатства, но тържествено ви заявявам, че накрая ще ви донесе нещастие. Нямате морално право над него и ще дойде ден, когато ще ви се иска никога да не сте виждали шала с хилядата цветя“. Три дни по-късно Кармен Фернандес загадъчно изчезна от хотела, в който беше отседнала. В стаята й бяха намерени име и адрес. Името Конрад Флекман, а също и бележка от човек, представящ се за търговец на антични предмети. В бележката питаше дали тя би се разделила с един бродиран шал, който според него притежавала. Адресът беше фалшив. Ясно е, че шалът е бил в основата на цялата загадка. Вчера сутринта Конрад Флекман се обадил на Анна Розенберг. Двамата се затворили за час, а може и повече, и когато си тръгнал, тя била принудена да си легне. Била пребледняла и разтревожена от разговора. Но наредила, ако той дойде отново, да го пуснат по всяко време. Снощи станала, излязла около девет часа и не се върнала. Тази сутрин я намерили с пронизано сърце в къщата, където живеел Конрад Флекман. На пода до нея имало… какво мислите?